Повелителка на реките

— Избягаха — казва. — Всички освен мен, а аз не мога да замина, защото кучето ми е болно и не исках да го оставям. Да дойда ли с вас?

— Къде избягаха?

Той свива рамене:

— Избягаха пред капитан Мортимър и неговата армия. Някои побягнаха, за да се присъединят към него, други избягаха.

Поклащам глава. Не мога да разбера това.

— Къде е кралят, и кралицата?

— И те избягаха — казва той.

— За Бога! Къде са, момче?

— Избягаха в Кенилуърт — прошепва той. — Но ми наредиха да не казвам на никого.

Вкопчвам се със студени ръце в гривата на кобилата си, докато сърцето ми блъска глухо в гърдите.

— Какво? Изоставили са Лондон?

— Изпратиха армия да проследи Мортимър обратно до Кент, но Мортимър ги нападнал и им дал да разберат. Всички командири на кралската армия загинаха, армията побягна обратно към Лондон, с изключение на онези, които се присъединиха към Мортимър. Половината се присъединиха към Мортимър. Ще ми се и аз да бях отишъл.

— Кои са командирите, които загинаха? — питам тихо. Доволна съм, че съумявам да говоря спокойно.

Той свива рамене:

— Всички защитници на краля, не знам: лорд Нортъмбърланд, барон Ривърс…

— Мъртви са? Всички?

— Във всеки случай не се върнаха.

— Кралят?

— Кралят не пожела да тръгне на война — казва той презрително. — Потегли със знамето си, но не тръгна на война. Задържа половината от армията си и изпрати лордовете с другата половина. А когато онези, които бяха останали от разбитата армия, се върнаха, бягайки от врага и казаха, че са загубили, той и кралицата побягнаха към Кенилуърт, придружени от херцог Съмърсет, Едмънд Боуфорт, а лорд Скейлс отиде в Тауър.

— Скейлс там ли е сега? Укрепил ли е Тауър?

Той свива рамене и пита:

— Не знам. Какво ще стане с мен сега?

Поглеждам го, с лице също толкова безизразно като неговото:

— Не знам. Най-добре се погрижи за себе си.

Отдръпвам кобилата си от портата на конюшнята в Уестминстър, тъй като на това място никоя от нас няма да бъде в безопасност. Казвам си, че ще е по-добре да стигна до Тауър преди падането на нощта. Тя пристъпва смело, но и двете сме изтощени, а не всеки уличен ъгъл има мангал, на който някой пече месо, и мъже, които пият ейл и твърдят гръмко, че добрите времена са настъпили, че Мортимър ще съветва краля и няма да има повече данъци и мамене на бедните, че лошите съветници ще бъдат прогонени. Канят ме да дойда при тях, и ме наругават, когато поклащам глава. Накрая се налага да им хвърля една монета и да им пожелая всичко добро, а докато изминавам последните няколко улици, смъквам качулката върху лицето си, седя приведена на седлото и се надявам да се промъкна незабелязано, като крадец.