Повелителка на реките

— Какво ще правите? — пита той. — Негова светлост ще иска да намерите сигурно убежище. Редно е да ви придружа.

— Ще отида в двореца — казвам. — Ще отида в Уестминстър. Чакайте ме там.

— Вземете със себе си двама войници — съветва ме той. — Аз ще подсигуря всичко тук. А после ще ви последваме. — Поколебава се. — Виждал съм да вършат и по-лоши неща — позволява си да каже. — Изглежда, сякаш са влезли случайно, и са взели всичко наистина ценно. Не е било нападение. Не е нужно да се боите от тях. Не е било насочено към вас. Това са хора, докарани до отчаяние от бедността си и страха от лордовете. Не са лоши хора. Просто вече не могат да издържат.

Оглеждам почернялата от пушек зала, местата, където бяха изчезналите гоблени, и насечения парапет.

— Не, било е нападение — казвам бавно. — Направили са онова, което са искали. Не е било насочено към мен — но е било насочено към лордовете, към богатите, към двора. Хората вече не мислят, че трябва само да чакат пред портите, вече не мислят, че нямат друг избор освен да просят. Вече не мислят, че ние имаме власт над тях по право. Когато бях момиче в Париж и се омъжих за херцог Бедфорд, хората от града, хората на Франция, ни мразеха. Ние го знаехме, и те го знаеха. Но никой дори не си представяше, че би могъл да щурмува портите, да влезе вътре и да унищожи ценните ни притежания. Сега в Лондон мислят така. Вече не се подчиняват на господарите си. Кой знае къде ще спрат?

Излизам. Стражите отвън държат коня ми, но вече се е събрала тълпа, в която се носи ропот срещу тях.

— Вие двамата, елате с мен — казвам. — Вие, останалите влезте вътре и оправете безпорядъка.

Щраквам с пръсти и един от стражите ми помага да се кача на седлото.

— Бързайте — подтиквам го. — Качвайте се на седлото и напред.

Той се подчинява и ние вече сме се отдалечили от вътрешния двор и на известно разстояние от къщата ми, преди някой да разбере, че сме тръгнали. Не поглеждам назад. Но докато яздя надолу по пътя, си спомням тъмното размазано петно от дим в голямата зала на къщата си, и съзнанието, че хората са влезли в къщата ми и са взели каквото искат, и са правили каквото поискат.

— Към двореца Уестминстър — казвам. Искам да бъда зад стените на двореца, охраняван от кралската стража. Лондон вече не ми се струва безопасен. Станала съм като кралицата — жена, която се чувства неспокойна в сърцето на собствения си дом.

Завиваме зад един ъгъл и изведнъж ни повлича буйна тълпа, танцуващи, смеещи се, ликуващи хора, огромна радостна тълпа като на майския празник. Някой хваща юздата ми, аз стисвам камшика си, но лицето, което се вдига към мен, сияе.

— Спокойно! — нареждам бързо на стража до мен, който пришпорва коня си напред, с ръка върху сабята си.