Лятото на 1450 г.
По целия път яздя със свито сърце. Имам толкова силно предчувствие, че Ричард е в опасност, че е изправен пред по-многочислен враг, че в гъсто обраслото с гора графство Кент ще се крият засади, капани, цели армии от хора, които ще искат да го заловят, както заловиха Уилям дьо ла Поул, и да го обезглавят, без свещеник да го изповяда, с ръждив меч.
Поемаме мълчаливо по пътя за Лондон, но докато минаваме край зеленчуковите градини и малките мандри около града, началникът на моята стража нарежда на хората си да вървят по-плътно един до друг, и започва да се озърта, сякаш се бои, че сме застрашени.
— Какво има? — питам.
Той поклаща глава:
— Не зная, милейди. Има нещо… — Поколебава се. — Твърде тихо е — казва, говорейки на себе си. — Кокошките са прибрани преди залез-слънце, капаците по прозорците на къщите са затворени. Нещо не е наред.
Няма нужда да ми се повтаря. Нещо не е наред. Първият ми съпруг, херцогът, казваше, че ако влезеш в някой град и ти се стори, че нещо не е наред, то обикновено се дължи на това, че нещо не е наред.
— Сгъстете редиците — казвам. — Ще влезем в града преди портите да се затворят, и ще отидем в лондонската ни къща. Кажете на хората си да бъдат нащрек и да се оглеждат. Ще продължим в лек галоп.
Той нарежда на войниците да се сгъстят и се отправяме към портите на града. Но почти веднага щом минаваме през Маргейт и излизаме на тесните улици, чувам надигащ се шум, хора, които ликуват и се смеят, свирещи тръби и барабанни удари.
Звучи като шествие за майския празник, звучи като необуздана радост, но по улиците сигурно има стотици хора. Хвърлям поглед към стражите си, които приближават конете си до моя и го обграждат в отбранителен квадрат.
— Насам — казва капитанът и ни повежда в бърз тръс през криволичещите улици, докато стигаме до голямата стена, която заобикаля лондонския ми дом. Факлите, които винаги държим запалени от двете страни на входната порта, липсват от поставките. Самите порти, които трябва да са или залостени за нощта, или гостоприемно разтворени, са полуотворени. Калдъръмената алея, която води към къщата, е пуста; но по нея има разпиляна смет, а предната врата е открехната. Хвърлям поглед към Джордж Кътлър, началника на стражата, и виждам отразено в очите му собственото си безпокойство.
— Ваша светлост… — казва той неуверено. — По-добре да вляза първи и да видя какво не е наред тук. Нещо като че ли се е объркало…
Докато той говори, някакъв пиян мъж, не от моите слуги, излиза с криволичене от полуотворените порти и минава тромаво покрай нас, като изчезва надолу по пътеката. С Кътлър отново се споглеждаме. Бързо измъквам краката си от стремената, слизам от кобилата си, и хвърлям поводите ѝ на един страж.
— Ще влезем — казвам на Кътлър. — Извадете сабята си и пратете двама войници да вървят зад нас.
Те ме следват, докато вървя през калдъръма към къщата си, моят лондонски дом, който ме изпълни с такава гордост, когато го получих, и обзаведох с такава наслада. Една от предните врати е изтръгната от пантите, мирише на дим. Когато отварям другата врата и влизам, виждам, че през стаите е преминала тълпа и е отмъкнала всичко, което е сметнала за ценно. По стените, където някога висяха моите гоблени, гоблените на херцог Бедфорд, се виждат бледи квадрати. От огромен дървен бюфет, твърде тежък, за да го отнесат, са измъкнати калаените съдове, държани в него, украсените с резба врати висят на пантите. Отивам в голямата зала. Всички супници, кани за вино и чаши са изчезнали, но — колкото и да е нелепо — огромният красив гоблен, който стоеше зад голямата маса, все още е там, недокоснат.
