Повелителка на реките

Не мога да определя дали това е мечът на Ричард, не знам дали този мъж носи трудно спечелените рицарски шпори на моя съпруг. Затварям очи и усещам студената пот да се стича под косата ми. Възможно ли е да е мъртъв, а аз да не знам? Дали когато пристигна в двореца, самата кралица ще започне да ме утешава — мен, поредната вдовица в двора, като Алис дьо ла Поул?

Кметът излиза напред, с ключовете на града върху алена възглавничка, прекланя глава пред завоевателя, и му ги връчва. От всички страни към портата се изсипват мъже, за да се присъединят към войниците зад пълководеца, войниците ги приветстват с потупвания по гърба и ги подреждат в неравни редици, които маршируват покрай нас, махат на момичетата и се усмихват широко на ликуващите възгласи, като дългоочаквана армия от освободители.

Тълпата го следва. Мога да се закълна, че ако нахлуе в Уестминстър начело на такава тълпа, той може да се разположи върху мраморния трон на краля: този човек държи града в свои ръце. Но той ги повежда към Кендълуик Стрийт, където Лондонският камък13 се издига гордо на улицата, за да отбележи самото сърце на Лондон. Удря камъка с меча си и при звънтящия звук тълпата надава възторжен рев.

— Сега Мортимър е господар на този град! — изкрещява той и застава до камъка, с щита в едната ръка, а меча — над главата си, докато мъжете го приветстват.

— На трапезата! — заявява той, и всички те се отправят с него към Гилдхол, където кметът ще даде пищна вечеря за него и офицерите му. Докато тълпата го следва, жадуваща за останките от говеждото и панерите с натрошен хляб, аз се смъквам от кобилата си, хващам поводите ѝ, и внимателно я извеждам от тълпата, като се надявам да се измъкна незабелязано.

Промъквам се по един страничен път, а после в една по-малка уличка. Почти се изгубвам, но се покатервам на едно стъпало и с усилие се покачвам на седлото и свръщам на изток, оставяйки наклона на улицата да ме поведе към реката. Спомням си как, когато бях момиче, на път за Англия, се изгубих в гората и Ричард ме намери. Не мога да повярвам, че няма да дойде да ме потърси отново. Не ми се струва възможно да съм го докоснала за последен път, да съм го целунала за последен път; а сега дори не мога да си спомня последните думи, които му казах. Поне се разделихме с обич, зная това. Не мога да си спомня думите, които си казахме, нито израженията ни; но знам, че се разделихме нежно, защото ние винаги се разделяхме нежно. Целувахме се за лека нощ, целувахме се на закуска. Той винаги беше любящ към мен, дори когато не беше редно да мисли за мен по друг начин, освен като за своя господарка. Дори когато му заложих капан, за да ме дари с нашето дете, и настоях на тайна женитба. Четиринайсет години той беше мой любим и съпруг, а сега се оказва, че съм го изгубила.