Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Кой командваше кралската армия? — питам; макар да зная, че е бил той. Кого друг биха изпратили освен Ричард? Кой има повече опит, кой е по-надежден? Кой е по-верен и по-честен от моя съпруг? Кого биха избрали, ако не моя любим?
— А, виж, това вече не знам — казва тя весело. — Знам само, че сега е мъртъв, със сигурност. Болна ли сте?
— Не, не — казвам. Устните ми са вцепенени. Мога да изрека само тази дума: — Не. Не.
Придвижваме се вкупом през тесните улици. Сега вече не мога да се махна; дори да успея да изведа коня от тълпата, не мисля, че мога да яздя. Страхът е изсмукал енергията ми, напълно неспособна съм да хвана поводите, дори ако тълпата ме пусне. А после, най-сетне, се озоваваме на Бриджгейт и тълпата се сгъстява и напира. Кобилата ми се изнервя от това, че е сред такава тълпа, ушите ѝ потрепват и тя пристъпва от крак на крак; но тълпата ни притиска толкова здраво, че тя не може да помръдне, а аз не мога да сляза. Виждам кмета на града, когато той се качва на един крайпътен камък, пазейки равновесие с една ръка върху широкото рамо на един войник от градската стража, и изкрещява към тълпата:
— Приемам, че вашата воля е капитан Мортимър и неговите войници да влязат в града?
— Да! — разнася се техният рев. — Отворете портите!
Виждам, че един от членовете на градския съвет възразява, и кметът прави знак да го отведат със сила. Стражите разтварят широко портата и ние поглеждаме през входа отвъд подвижния мост. На южната страна стои в очакване малка армия с развети знамена. Докато гледам, те виждат как портата се разтваря широко, чуват насърчителния рев на тълпата, виждат червения цвят на мантията на кмета, и развяват знамената си, строяват се и поемат с отривиста маршова стъпка по пътя. Хората хвърлят цветя от горните етажи на сградите, развяват флагове и ликуват: това е триумфалното посрещане на един герой. Спускат пред тях подвижния мост, и трясъкът при спускането му отеква като звън на цимбали в чест на завоевател. Мъжът, който язди начело на войниците, се обръща и прерязва с големия си меч въжетата на моста, за да не може вече никога да го вдигнат отново и да го възпрат. Всички около мен крещят приветствия, жените пращат въздушни целувки и пищят. Пълководецът язди пред войската си, с шлем под мишница, с искрящи златни шпори на ботушите, с красив плащ от наситено синьо кадифе, развяващ се леко от раменете му, с блестящи доспехи. Пред него върви неговият оръженосец, който носи пред себе си голям меч, сякаш води крал, който влиза в своето кралство.
Не мога да определя дали това е мечът на Ричард, не знам дали този мъж носи трудно спечелените рицарски шпори на моя съпруг. Затварям очи и усещам студената пот да се стича под косата ми. Възможно ли е да е мъртъв, а аз да не знам? Дали когато пристигна в двореца, самата кралица ще започне да ме утешава — мен, поредната вдовица в двора, като Алис дьо ла Поул?
Кметът излиза напред, с ключовете на града върху алена възглавничка, прекланя глава пред завоевателя, и му ги връчва. От всички страни към портата се изсипват мъже, за да се присъединят към войниците зад пълководеца, войниците ги приветстват с потупвания по гърба и ги подреждат в неравни редици, които маршируват покрай нас, махат на момичетата и се усмихват широко на ликуващите възгласи, като дългоочаквана армия от освободители.
Тълпата го следва. Мога да се закълна, че ако нахлуе в Уестминстър начело на такава тълпа, той може да се разположи върху мраморния трон на краля: този човек държи града в свои ръце. Но той ги повежда към Кендълуик Стрийт, където Лондонският камък13 се издига гордо на улицата, за да отбележи самото сърце на Лондон. Удря камъка с меча си и при звънтящия звук тълпата надава възторжен рев.
— Сега Мортимър е господар на този град! — изкрещява той и застава до камъка, с щита в едната ръка, а меча — над главата си, докато мъжете го приветстват.
— На трапезата! — заявява той, и всички те се отправят с него към Гилдхол, където кметът ще даде пищна вечеря за него и офицерите му. Докато тълпата го следва, жадуваща за останките от говеждото и панерите с натрошен хляб, аз се смъквам от кобилата си, хващам поводите ѝ, и внимателно я извеждам от тълпата, като се надявам да се измъкна незабелязано.
Промъквам се по един страничен път, а после в една по-малка уличка. Почти се изгубвам, но се покатервам на едно стъпало и с усилие се покачвам на седлото и свръщам на изток, оставяйки наклона на улицата да ме поведе към реката. Спомням си как, когато бях момиче, на път за Англия, се изгубих в гората и Ричард ме намери. Не мога да повярвам, че няма да дойде да ме потърси отново. Не ми се струва възможно да съм го докоснала за последен път, да съм го целунала за последен път; а сега дори не мога да си спомня последните думи, които му казах. Поне се разделихме с обич, зная това. Не мога да си спомня думите, които си казахме, нито израженията ни; но знам, че се разделихме нежно, защото ние винаги се разделяхме нежно. Целувахме се за лека нощ, целувахме се на закуска. Той винаги беше любящ към мен, дори когато не беше редно да мисли за мен по друг начин, освен като за своя господарка. Дори когато му заложих капан, за да ме дари с нашето дете, и настоях на тайна женитба. Четиринайсет години той беше мой любим и съпруг, а сега се оказва, че съм го изгубила.
13
Твърди се, че Лондонският камък е поставен на място, което римляните ползвали за отправна точка при измерването на различни разстояния в Британия. Понастоящем камъкът е скрит зад решетка на Канън Стрийт в Лондон. Според някои предания той е взет от древен каменен кръг, стоял на Лъдгейт Хил, други твърдят дори, че именно това е камъкът, от който крал Артур е извадил Ескалибур. В продължение на столетия този камък е символичното сърце на града, там са сключвани сделки, давани обети и полагани клетви, на това място са се четели прокламации. — Б.р.