Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Тя отпусна ръце. Не, нищо повече нямаше за връщане у дома. Трябва просто да е изразявал едно съкровено желание. Сърцето на мисис Макхуър се отпусна, а черният мраморен часовник, оценен от местния бижутер за 3 лири, 18 шилинга и 6 пенса, цъкаше сдържано и някак потайно.
Вратата се разтвори широко и едно момиче, в онзи период от своето съществуване, който се характеризира с дълги тънки крака и къси рокли, се втурна в стаята. Гъсти, безцветни, дълги и прави коси бяха разпилени по раменете му. Като видя майка си, то се спря и отправи светлите си любопитни очи към писмото.
— От баща ти — смънка мисис Макхуър. — Къде ти е панделката?
Момичето сложи ръце на главата си и се нацупи.
— Той е добре — продължи мисис Макхуър апатично. — Поне аз така мисля. Той никога не казва. — Тя се засмя леко. Лицето на девойката изразяваше разсеяно безразличие и мисис Макхуър я изгледа с глупава гордост.
— Иди си вземи шапката — каза тя след малко. — Отивам да направя някои покупки. В магазина на Линъм има разпродажба.
— О, колко весело! — възкликна детето изразително, с неочаквано силно трептящ глас и подскачайки, излезе от стаята.
Беше чудесен следобед, със сиво небе и сухи тротоари. Пред манифактурния магазин мисис Макхуър се усмихна на една жена в черна пелерина с разточителни размери, обшита с черен кехлибар и увенчана с цветя, разцъфнали фалшиво над образа на раздразнителна матрона. Те избухнаха в бърз малък поток от поздравления и възклицания, като бърбореха едновременно, много забързано, сякаш улицата бе готова да зине и да погълне всичкото това удоволствие, преди то да можеше да бъде изказано.
Зад тях големите стъклени врати бяха постоянно в движение. Хората не можеха да минат, мъже стояха встрани, чакайки търпеливо, а Лидия бе погълната от това да завира върха на чадъра си за слънце между каменните плочи. Мисис Макхуър приказваше бързо.
— Много благодаря. Няма да си идва още вкъщи. Разбира се, много е тъжно, когато той е далеч от нас, но пък такава утеха е да знаеш, че е много добре. — Мисис Макхуър си пое дъх. — Климатът там му допада — добави тя сияеща, сякаш бедният Макхуър бе заминал да обикаля Китай заради здравето си.
И главният механик не искал още да се прибира у дома. Мистър Раут познаваше твърде добре цената на една добра служба.
— Соломон казва, че чудесата никога нямало да престанат — извика мисис Раут радостно на старата жена, която седеше в креслото си край огъня. Майката на мисис Раут се помръдна леко, а повехналите и ръце, в черни плетени ръкавици без пръсти, лежаха в скута й.
Очите на жената на механика зашариха бързо по хартията.
— Оня капитан на парахода, на който е и той — малко глупавичък мъж, спомняш ли си, мамо, — бил извършил нещо доста умно, казва Соломон.
— Да, мила — рече старата жена кротко, както си седеше с наведена среброкоса глава и с онзи израз на вътрешно спокойствие, характерен за много старите хора, които като че ли са всецяло погълнати да следят последните мъждукания на живота. — Мисля, че си спомням.
Соломон Раут, Стария Сол, Татко Сол, Главния, Раут способният мъж — мистър Раут, снизходителният и бащински приятел на младите, беше най-малкият от многото й деца, всички вече покойници. И тя си го спомняше като десетгодишно момче, много преди да отиде да чиракува в някакъв голям машиностроителен завод в Северна Англия. Бе го виждала толкова малко оттогава, бе преминала през толкова години, че сега трябваше да се връща обратно по стъпките си много назад, за да може да го разпознае ясно в мъглявината на времето. Понякога й се струваше, че снаха й говори за някакъв чужд мъж.
Младата мисис Раут беше разочарована.
— Хм, хм — и тя обърна страницата. — Ама че досадно. Не казва какво е. Казва, че не бих могла да разбера колко много бил направил. Представи си! Какво би могло да бъде чак пък толкоз умно? Ама че загубен човек, да не ни каже!
Тя продължи да чете спокойно, без повече забележки, и накрая седна и се загледа в огъня. Главният механик пишеше само две-три думи за тайфуна; но нещо го бе подтикнало да пише, че все повече му се иска да бъде при жизнерадостната си жена. „Ако нямаше нужда някой да се грижи за мама, щях да ти пратя пари за път още днес. Ти би могла да наредиш една малка къщичка тук някъде. И тогава щях да имам възможност да те виждам понякога. Ние не вървим към младостта…“