Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Чакам да хвана работа… Заслужава ли си да рискувам?… Подшушнаха ми тихичко… — обясни мъжът с продупчената шапка с откъслечни, равнодушни, запъхтени изрази.
Вторият помощник отново размаха юмрук към „Нан-Шан“.
— Там има един приятел, който не е годен и шлеп да командува — заяви той, като трепереше, кипнал от гняв, докато другият гледаше наоколо с безразличие.
— Така ли?
Но той съзря на кея тежкия моряшки сандък, боядисан в кафяво, под калъфа от корабно платно и привързан с ново конопено въже. И го заоглежда с повишен интерес.
— Бих се разприказвал и дигнал гюрултия, ако не беше този проклет сиамски флаг. Сега няма при кого да отида — иначе щях да направя така, че да му стане горещо. Мошеникът му с мошеник! Казал на главния механик — друг мошеник, да го знаеш, — че съм бил загубил самообладание. Това са най-голямата сган от невежи глупаци, които някога са плавали по моретата. Не! Не можеш да си представиш…
— Получи ли си парите, както се полага? — запита опърпаният му познайник внезапно.
— Да. Плати ми ги на кораба — беснееше вторият помощник. — „Иди да закусиш на брега“, ми каза.
— Долен мерзавец! — изкоментира неопределено високият мъж и облиза устни с език. — Какво ще кажеш: да отидем да пийнем нещо?
— Той ме удари — изсъска вторият помощник.
— А! Удари ли, казваш! Не може да бъде! — Мъжът в синьо започна да се суети състрадателно. — Тук изобщо не можем да говорим. Искам да науча всичко за това. Удари те, а? Я да намерим някой да ти носи сандъка. Знам едно тихо местенце, където имат бира в бутилки…
Мистър Джукс, който бе наблюдавал брега през бинокъла, по-късно съобщи на главния механик, че „бившият втори помощник твърде скоро си намери приятел. Някакъв мъж, който удивително прилича на безделник. Видях ги да си отиват заедно от кея“.
Чукането и тряскането във връзка с необходимите поправки не смущаваше капитан Макхуър. Прислужникът откри в писмото, което той пишеше вече в спретнато подредената щурманска рубка, пасажи, които така поглъщаха интереса му, че на два пъти едва не бе хванат на местопрестъплението. Но мисис Макхуър в гостната стая на къщата, наета за четиридесет фунта, потули прозявката си — може би от уважение към себе си, защото беше сама.
Тя бе полегнала на един сгъваем стол с плюшена седалка и позлатени ръбове близо до облицованата с тухли камина, с японски ветрила на дървената поличка отгоре и горящи въглени вътре на скарата. Вдигна ръце и хвърли отегчен поглед тук-там по многото страници. Не беше нейна вината, че бяха толкова скучни, така съвсем безинтересни — от „Моя любима жено“ в началото до „Твой любещ съпруг“ накрая. Едва ли някой очакваше от нея да разбира всичките тези корабни истории. Тя се радваше, естествено, че има писмо от него, но никога не се бе запитала защо по-точно.
„… Те се наричат тайфуни… На помощника като че ли не му хареса… Не в книгите… Не можех и да помисля да оставя това да продължи…“
Хартията изшумоля рязко. „… Затишие, което продължи повече от двадесет минути“ — четеше тя повърхностно; и следващите думи, които незагрижените й очи уловиха горе на друга една страница, бяха: „да видя пак теб и децата…“ Тя направи нервно движение. Той винаги мислеше за връщане вкъщи. А никога по-рано не е имал такава добра заплата. Какво се бе случило сега?
Не й идваше наум да върне страницата обратно и да види. Там тя би намерила написано, че между 4 и 6 часа сутринта на 25 декември капитан Макхуър действително не бе смятал, че неговият кораб изобщо е в състояние да преживее още един час при такова вълнение и че той някога би могъл пак да види жена си и децата си. Никой нямаше да узнае това (писмата му биваха захвърляни така бързо) — абсолютно никой освен прислужника, на когото това откритие направи силно впечатление. Толкова силно, че се опита да даде на готвача известна представа как „ние едва сме се отървали от гибел“, заявявайки тържествено:
— Сам старият е имал дяволски слаба надежда, че ще се спасим.
— Откъде знаеш? — запита презрително готвачът, стара кримка. — Той не ти го е казвал, нали?
— Все пак намекна ми нещо в тоя смисъл — изтърси прислужникът безочливо.
— Я се разкарай оттук! Той ще дойде сега и на мен да го каже — подигра му се през рамо старият готвач.
Мисис Макхуър продължи да чете бегло по-нататък, вече нащрек. „… Само трима, всеки от тях със счупен крак, и един… Реших по-добре да не давам гласност на тази работа… надявам се, съм постъпил справедливо…“