Момичето от влака

Скот излиза от банята, изкъпан, отмил аромата ми от себе си. Сега изглежда по-добре, пита ме искам ли кафе, но продължава да не ме поглежда в очите. Не, не исках това. Не е правилно. Не биваше да става така. Не искам повече да губя контрол.

Обличам се бързо, отивам в банята и наплисквам лицето  си със студена вода. Гримът ми потича, размазва се в ъглите на очите ми. Устните ми изглеждат сини. Нахапани. Кожата на лицето и врата ми е червена от наболата му брада. За миг в съзнанието ми се завъртат сцени от отминалата нощ, виждам ръцете му върху мен и вътрешностите ми се преобръщат. Завива ми се свят, затова сядам на ръба на ваната. Банята е много по-мръсна от останалата част на  къщата. Около мивката е зацапано, по огледалото има петна от паста за зъби. В чашата има една четка, няма парфюм,  нито овлажнител, няма и гримове. Нямам представа, дали тя ги е взела, когато си е тръгнала, или той ги е изхвърлил след това.

Връщам се в спалнята и търся следи от нея – халат, закачен на гърба на вратата, четка за коса на шкафчето, балсам  за устни, обеци – но не откривам нищо. Отивам до гардероба и хващам дръжките, готова да го отворя, но в същия момент го чувам да вика отдолу "кафето е готово", ѝ отскачам назад.

Той ми подава кафето, без да ме поглежда, после се дръпва и застава с гръб към мен, приковава очи в линията или в нещо зад нея. Обръщам се надясно и забелязвам че снимките са изчезнали, всички до една. Нещо започва да ме човърка, космите на тила ми настръхват. Отпивам от кафето и преглъщам с мъка. Това е нередно.

Може майка му да е разчистила и да е махнала снимки И все пак, кой би направил онова, което той направи снощи? Кой чука непозната жена в брачното си ложе, когато от смъртта на съпругата му не е изминал и месец? Той се обръща и най-после ме поглежда. Имам чувството, че е прочел мислите ми, защото ме гледа странно – с презрение, с отвращение дори. Аз също съм отвратена. Оставям чашата на масата.

– Трябва да тръгвам – казвам и той не възразява.

Дъждът е спрял. Слънцето свети силно и аз примижавам на ярката му утринна светлина. Някакъв мъж върви към мен, лицето му застава пред моето в мига, когато стъпвам па паважа. Вдигам ръце над главата си, обръщам се настрани и го избутвам с рамо от пътя си. Той измърморва нещо, но аз не го чувам, продължавам да държа ръце над наведената си глава, и когато я вдигам, виждам Ана. Стои до колата си само на двайсетина метра от мен и сложила ръце на кръста си, ме наблюдава. Среща погледа ми, поклаща глава, обръща се и тръгва бързо към входната си врата, почти се затичва, но почти. За момент оставам неподвижна като статуя, загледана в черния клин и червената ѝ тениска. Изведнъж добивам усещане за дежавю. И преди съм я виждала да притичва така.