Хайка за вълци

Илко си спомняше, че през последните години, когато се срещал и разговарял с Деветаков, забелязал у него „онова тихото“, забелязал го и Александър Пашов, с когото често посещавали чифлика, но и двамата си го обяснявали като състояние на вътрешна вглъбеност. Деветаков бил по характер „тих“ и спокоен, но не и безразличен. Разговарял и спорел с много страст, но без всякакви външни прояви на тази страст. Разговаряли за история, литература, философия, политика и пр., както и за тъй наречените „проклети въпроси“. Деветаков не проповядвал песимизъм, ала не бил и „възторжен почитател“ на световния ред, в смисъл, че гледал на този ред със снизходителна ирония, а на живота — като на нещо натрапено, с което човек тъй или иначе трябва да се примирява, а това е самата мъдрост. Смъртта не е била негова „възлюблена“ тема, освен ако не е искал да я натрапва на другите, и Илко не можеше да свърже самоубийството му като акт на свръхчовешка воля с характера на един толкова съзерцателен, нежен и самовглъбен човек.

Няколко дни опаковахме книгите, отнасяхме ги в село и ги трупахме на пръстения под в Илковата квартира. Угнетен от кошмарите на самотата и петимен за човешка близост, Николин не знаеше как да ни угоди и как да ни задържи по-дълго време при себе си. Приготвяше ни чудесни обеди и вечери, а през свободното време идваше да ни помага и с простодушно откровение ни разказваше за Деветаков, за себе си и за всичко, което читателят вече знае. Беше объркан и измъчен, не проумяваше как ще живее занапред и искаше от нас съвет. Илко помоли хазаина си Анани да му даде другата си стая под наем и след като получи съгласието му, предложи на Николин да я наеме. Николин се зарадва, но сега пък не знаеше какво да прави с покъщнината — да я пренесе ли някъде или да я остави. Илко се обади в града и оттам пристигнаха няколко души работници с един камион. Така килимът от гостната, пианото, елипсовидната маса, няколко кожени канапета и други по-едри мебели бяха отнесени в някои обществени учреждения.