Хайка за вълци

Случи се така, че вечерта, когато пристигнаха зетьовете, крадци се опитаха да задигнат овцете от кошарата. Николин очакваше да нападнат и добитъка и вечер връзваше едното куче в кошарата, а другото в обора при кравата. Като не можеха да напъдят кучето да не им пречи, крадците го убиха на синджира и както винаги, започнаха да работят без всякаква предпазливост. Единият чакаше в каруцата до вратата на кошарата, а другите двама ловяха овцете и връзваха краката им. Зетьовете грабнаха по една брадва, заприщиха ги в кошарата и се хвърлиха в ръкопашен бой. Оня с каруцата успя да офейка, но другите двама ядоха такъв пердах, че едва се измъкнаха от двора на чифлика. Зетьовете бяха дошли да вардят имота от разбойници, а те самите се оказаха най-големите разбойници. Две денонощия престояха в чифлика и не го оставиха на мира, докато не отмъкнаха единия кон, кравата и половината от овцете. Щом селяните са хвърлили око на имота, казваха те, ще го ограбят до шуш, защото е кулашки имот, а като е тъй, защо ще го оставяш на чуждите? Даде им, каквото искаха, и ги отпрати.

В такова окаяно положение заварихме Николин, когато отидохме с Илко Кралев в чифлика да вземем книгите, които Деветаков бе му завещал преди смъртта си. Николин много се зарадва на Илко и поиска да се здрависа с него, но Илко му каза да стои по-настрани от него.

— Нали знаеш, че съм болен от туберкулоза?

— Ще оздравееш — каза Николин, като го погледна продължително в лицето. — На лицето ти няма болест.

Беше хубав момък с изразителни, уморени и тъжни очи, тъга имаше и в мургавите ямички под скулите му, и в гънките на устата му, когато се усмихваше, и в гласа му, тих, напевен и леко пресипнал, когато говореше колко добре сме се сетили да го навестим. Илко поиска най-напред да види гроба на Деветаков, а после да се заловим за работа. Листата на ореха с цвят на ковано злато бяха покрили продълговатата купчина пръст, в основата на дървения кръст лежаха димитровчета. Пресният им мирис, смесен с йодовия дъх на ореховите листа, изпълваше топлия неподвижен въздух с оная нежна печал, която придава тъжно очарование на първите есенни дни. „Защо? — каза Николин и от уморените му очи бликнаха сълзи. — Защо посегна на живота си?“