Хайка за вълци

— Направи, както искаш — каза Николин. — Ще ти оставя ключа да заключиш къщата, щото аз трябва да тръгна за село и не зная дали ще се върна утре. Сестра ми била болна и зет ми вчера дойде да ме вика.

— Не ти е приятно с мене, виждам аз — каза генералшата. — Дай си ръката и честно си признай! — Тя се пресегна над масата и, както в сънищата, взе ръката му в своята. — Ако ти е приятно, ще отложиш за утре и аз ще остана довечера. Виж как хубаво си прекарваме двамата, защото и двамата сме самотни. — Ръката й бе студена като лед, лицето й от розово стана бяло, а усмивката й се превърна в гримаса, като че правеше усилия да сподави някаква остра болка. Николин видя, че тя не е на себе си, и като не знаеше какво да прави, отдръпна ръката си от нейната и стана, а тя захлупи лице върху масата и пошепна: — Господи, господи, докъде… Не, не ти е приятно, признай си!

— Защо да не ми е приятно! — каза Николин. — Но трябва да замина. Щом са дошли да ме викат, значи сестра ми е много болна. Като дойдеш идния път, ще останеш през нощта и пак ще си приказваме.

Генералшата повдигна лицето си и го погледна усмихната.

— Боже, виното ме хвана. Извинявай, Николине!

— Няма за какво — каза Николин. — Ударило те в главата, аз нали затуй не го пия. Сега да приготвя нещо за из път, че да тръгваме.

Съвестно му бе да я лъже за сестра си, но още по-съвестно му бе да я гледа с какви усилия се мъчи да потисне достойнството и гордостта си, за да се реши на най-отчаяна постъпка. И всичко това за единия хляб, мислеше той на връщане към дома, след като бе я откарал на гарата, както винаги с пълна чанта продукти. Допреди година генералша, а сега без дом и средства, какво ли й е на душата, щом идва да проси от един слуга като мене! Колко ли мъки й струва да ми се подмазва за кило картофи или за кило фасул! Тя ме мрази и се гнуси от мене, и с право. Така мислеше Николин, отвратен от похотливата си страст към тази злочеста жена, изпаднала от най-високото до най-ниското стъпало в живота, но през нощта отново сънува краката й, каквито ги бе видял на стълбичката в склада. Слизаха от стъпало на стъпало, обли и розови от светлината на фенера, не устоя на изкушението, докосна с пръст гладката и топла кожа и тогава чу смеха й над главата си. Смееше се високо с два гласа, единият плътен и звучен, другият тъничък и пресеклив, и тези гласове се превърнаха в тревожен кучешки лай. Изплаши се и се събуди. Двете кучета лаеха на човек откъм къщата на Малай. Слезе от каруцата, в която бе легнал, и тръгна нататък. Нощта бе светла като ден, виждаше се как кучетата налитат към оградата на опустялата къща. Някой му извика да спре и Николин го видя в сянката на къщата. Спря до оградата и попита кой разлайва кучетата по това време и какво прави там.