Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Баща ми бе щедър и обичаше гости. Обичаше да ги гощава богато, да ги черпи с разнообразни напитки и да слуша разговорите им. Гостите, които биваха винаги различни, му създаваха празници. Беше общителен и в тяхно присъствие се чувствуваше въодушевен, радостен и щастлив. Но ето че тъкмо в присъствието на гости се разболя. Отиде да вземе нещо в другата стая, забави се много и когато го потърсихме, той лежеше на леглото по гръб. Нито можеше да говори, нито да се движи. На сутринта повикахме лекар и той установи инсулт в дясната страна. От този ден баща ми остана ням и неподвижен. Бях потресен. Питах се защо този тъй жизнелюбив добряк бе наказан така жестоко от съдбата, защо поне не бе му изпратила някоя по-поносима болест. Той, който бе извършил такова голямо добро на госпожа Клара, сега пострада много по-тежко от нея. По цял ден седеше в къщи или, при хубаво време, на пруста. Но най-лошото и непоносимото бе, че съзнаваше страданието си. Умът му бе напълно запазен, а вместо думи, от устата му се чуваше мучене. Най-силно страдаше, когато наетият от селото мъж го разсъбличаше, избърсваше и подсушаваше. Тогава плачеше като дете и гледаше към иконата на света Богородица — молеше се може би да го прибере по-скоро. Никога не бях виждал и никога няма да видя толкова голямо страдание в нечии очи.
Да, природата не само причинява незаслужени страдания на човека, тя се и гаври с него.
Едни древен цар казал на поета, който го възпял в ода и го сравнил със слънцето: «Преди да ме сравниш със слънцето, трябваше да видиш нощното ми гърне!» Царят е бил искрен и е казал истината.
Преди да се влюбим в някоя жена, също трябва да видим най-напред и нейното «нощно гърне». И най-нежната любов между мъжа и жената не е нищо друго освен полов нагон. Прозаично, но вярно. Иначе влюбените щяха да се възхищават и опияняват взаимно от разстояние. Нямаше да изпитват влечение един към друг още в минутата на запознаването си и дори преди запознанството си. И може би тъкмо затова човекът открай време възвеличава обекта на влечението си като неземно същество и нарича влечението си любов. Той възпява любовта си именно защото не смее да я нарече с истинското й име, за да не се изравни с животните. По този начин той се издига в собствените си очи. Животните се събират само в определено време, за да продължат рода си, а човекът го прави непрекъснато само за удоволствие, което се изражда в блудство. А блудството води до трагични последствия. Любовта на човека е подкупна. Тя служи за разменна монета, за шпионаж и всякакви нечисти сделки.
По този начин човекът доказва, че любовта му е един инстинкт, от чиято власт не може да се освободи дори когато вижда, че това може да му струва честта, свободата и живота.
Трябва да убия в себе си този инстинкт. Той потиска волята и свободата ми. Както и чувството за собственост. Тя е един от най-лошите пороци. Престъпление спрямо ония, които живеят в мизерия или недоимък. Защо ми е толкова земя? Имам малко пари в банката, внесени преди години от баща ми, и те ми стигат. Отсега нататък няма къде да пътувам, няма какво да купувам. Нищо не ми липсва.
Ако раздам земята на бедните селяни, ще ги направя щастливи за цял живот. Не само тях, а и децата им. Предчувствувам, че и аз ще бъда щастлив. Или поне ще се опитам да осмисля донейде живота си. Непоносимо е да живея както досега. Отивам при селяните и, на тебе — толкоз, на тебе — толкоз! Колко просто е всичко това, а от години не мога да го осъществя. Не ми стига воля, имам чувството, че ще остана съвсем безпомощен и нищожен, без опора и почва под краката си. А няма да бъде така. Щом зная, че сам съм се лишил от нещо, то в никакъв случай няма да ми липсва. Поне да продам земята на половин цена, но и това не мога да направя. Защото съм алчен и порочен. Защото съм истински злодей. И пръста си не съм мръднал за тази земя. Тя ми е наследство.
На първи март ще отида в общината и ще прегледам емлячните книги. Ще видя кой от селяните колко земя има и ще раздам моята на най-бедните.
На първи март, нито ден по-късно!