Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Изведнъж стана ясно, че огънят няма да пламне. Тя стоеше като вцепенена в торбестите си дрехи. Видях как във вътрешните ъгли на очите й се събраха бавно две сълзи и потекоха едновременно, с равномерността на механизирана играчка, от двете страни на леко сипаничавия й нос, докато стигнаха до дебелия слой тъмно червило и се разляха по него. После върхът на езика й опипа внимателно горната устна, за да провери сякаш съдържанието на сол.
През цялото време тя ме гледаше право в очите, сякаш се надяваше, че ако се взира достатъчно упорито и продължително, ще намери в тях някакъв отговор.
После отиде до стената, където имаше огледало, и като приближи лице до него, започна да се оглежда, въртейки съвсем бавно глава ту на едната ту на другата страна. Виждах само тила й, но не и отражението в огледалото.
— Как изглеждаше? — попита тя с далечен, равен глас.
— Кой? — попитах аз, защото наистина не разбирах за какво става дума.
— Онази в Чикаго.
— Обикновено курве — отвърнах — с изкуствени шведски коси на главата, с кънки на краката, а помежду — кажи-речи, нищо.
— Хубава ли беше? — попита далечният равен глас.
— Ами! Ако я срещна утре на улицата, няма да я позная.
— Хубава ли беше? — повтори гласът.
— Отде да знам — ядосах се пак аз. — Условията, при които си изкарва прехраната, не позволяват да видиш добре лицето й.
— Хубава ли беше?
— За бога, не мисли за нея! — креснах.
Тя се обърна и се приближи до мен, вдигнала двете си ръце, леко свити в пръстите, на височината на брадичката, без да докосва с тях бузите си. Пристъпи съвсем близо до мен и се спря.
— Да не мисля ли? — каза, сякаш едва сега беше чула моите думи.
После повдигна още малко ръцете си и докосна бялата нащърбена гипсова маска, като едва-едва допираше ръце до бузите — сякаш бяха подпухнали и я боляха.
— Погледни! — заповяда тя.
И повдигна лицето си, за да мога да го разгледам по-добре.
— Погледни! — заповяда злобно тя и заби пръсти в кожата. Защото това не беше никакъв гипс, а жива кожа. — Да, виж ме добре! — продължи тя. — Ние се търкаляхме в нашата забравена от бога хралупа, двамата, брат ми и аз, болни от сипаница; бяхме още малки, а баща ми беше пияница и непрокопсаник, пиеше, цивреше и пак пиеше в кръчмата, щом успееше да изръси някого, пиеше, цивреше и разправяше колко болни са дечицата му, сладките малки ангелчета; да, той беше отвратителен, мекосърдечен, ревлив, вечно пиян ирландец и ни биеше на поразия, и брат ми умря, а трябваше да оживее, за един мъж това нямаше да е толкова страшно, но аз, аз не умрях, аз не умрях и оздравях, а баща ми току се взираше в лицето ми, после ме грабваше и започваше да ме целува като луд по цялото лице, по всеки белег — мляска, циври и вони на уиски, или пък ще ме погледне, ще рече „у-у-у“ и ще ме зашляпа по лицето, но това нямаше никакво значение, никакво значение, защото аз не умрях… останах…
Този равен монолог, изречен на един дъх, изведнъж се прекъсна. Тя протегна ръце, хвана ме за сакото и склони глава на гърдите ми. А аз стоях, прегърнал я с дясната ръка през рамото, потупвах я лекичко, потупвах я и гладех с длан гърба й, който потръпваше от беззвучните хлипове.
После, без да вдига глава, тя заговори:
— И така ще бъде винаги, така ще бъде цял живот, няма спасение…
Помислих, че говори за лицето си. Но тя говореше за друго:
— … няма спасение, все тъй ще върви, ще те целуват й мляскат, а после ще ти бият плесници, независимо какво си направила за тях, независимо, че си ги измъкнала от калта и си ги направила хора, удрят ти плесница при първия удобен случай, защото си сипаничава, видят някоя гола пачавра на кънки и ти удрят плесница, плюят ти в лицето…
Продължавах да я потупвам и да я гладя по гърба, защото нищо друго не ми оставаше.
— … и все тъй ще върви… все някоя пачавра на кънки, някоя…
— Слушай — казах, — я се стегни! Остави го да прави каквото си ще, не е ли все едно?
Тя вдигна рязко глава.
— Какво разбираш ти, какво разбираш ти? — каза тя, впи пръсти в сакото ми и ме разтърси.
— Щом ти причинява такава мъка, остави го да си върви — казах.
— Да го оставя да си върви! Да го оставя да си върви! Първо ще го убия, кълна ти се! — викна тя и зачервените й сега очи засвяткаха от гняв. — Да го оставя да си върви, а? Слушай — и тя отново ме разтърси, — щом е хукнал по някаква пачавра, той ще се върне. Непременно ще се върне. Непременно, разбираш ли? Защото той не може да мине без мен. И знае много добре това. Без тези пачаври може, но без мен не може. Да, без Сади Бърк не може и той го знае много добре. — Тя вдигна лицето си към мен, навря го едва ли не в моето, сякаш ми показваше нещо, с което аз би трябвало да бъда страшно горд. — Той винаги ще се връща — увери ме мрачно тя.