Сянка по стъклото

— Не сега бе, малоумнико! Утре или вдругиден, когато се пооправиш.

Той се обърна послушно и със същите немощни крачки се върна на мястото си. Не й се гледаше това тътрене. Тя излезе навън да се успокои, разкъсвана между смеха и отчаянието. Как да се държи с това същество? След няколко минути надникна през открехнатата врата — Лиан седеше, забил поглед в пода. Изглеждаше толкова умърлушен, че Каран омекна. Не биваше да му говори толкова грубо. В края на краищата тя бе причината той да попадне тук. Влезе и каза решително:

— Ти се връщаш в Тулин, аз продължавам сама. Сега събирай сили. — Свали котлето от огъня и го изплакна, като се мръщеше от болката в китката. Наля вода от напуканата каменна делва до огнището и я сложа да кипне.

После обърна дрехите му, за да не се опърлят, пусна във водата щипка билки, чукна с юмрук по котлето да се утаят на дъното и скоро наля от зелената течност в канчетата. Лиан с облекчение притисна длани към топлия метал. Може би си помисли, че предложеният чай е знак за помирение, и сподели каквото му хрумна:

— Снощи ми се стори, че си загубила надежда, съчувствах ти искрено. Но днес…

Каран се настрои по-сговорчиво.

— Минаха почти два месеца, откакто избягах от Физ Горго, и през цялото време ме преследват. Щом се отърва от тях и нещо пак ги насочва по следите ми. Вчера са крих в преспите, без да паля огън, и враговете ми се навъртаха толкова наблизо, че лесно ги усещах. Накрая се отказаха до зазоряване, но нощта беше страшна, една от най-лошите досега. Зовът ми беше фантазия, сън. И за миг не допусках, че си някъде наоколо и ще дойдеш.

Лиан се загледа в нея през струйките пара над канчето. В това сънно послание на Каран бе имало още нещо, по-опасно и от уелмите. Каква беше онази великанска фигура? Игър, стремящ се да си върне Огледалото?

Тя седеше с кръстосани крака, зяпаше пламъците и драскаше разсеяно по камъните с обгорената пръчка в лявата си ръка.

— Какво се случи във Физ Горго? — престраши се да попита той.

— Игър се върна по-рано. Мейгрейт намери сили да го задържи, но не и да избяга с мен. Направих каквото тя поиска от мен — изплъзнах се.

— Не знаех, че сте били две. На кого служиш?

— Прекаляваш с любопитството. Изтърси ми се ненадейно и очакваш да ти се доверя. Няма да го бъде. Не ти искам помощта. Самонадеян си и май не те харесвам много. Ще продължа сама. Водата ще спадне след ден-два и ще можеш да се върнеш в Тулин.

Лиан се изчерви от унижение и Каран за миг го съжали.

— Какво друго ми остава? — Опита се да говори по-благо. — Пострадал си по зле и от мен, а и не познаваш планините. Ти си добър и отстъпчив човек. И аз бях такава. Не ти е мястото тук.

— Но ти нямаш храна, а ръката ти е зле. Сама помоли за помощ.

— Да, но не от тебе. Ще ти платя за храната, която можеш да отделиш. Ще имаш нужда от запас само за утре. Сега отдъхни. Най-добре ще ми помогнеш, като ги забавиш: дори час няма да ми е излишен.

Тя се смълча до огъня. Лиан се обърна на здравия си хълбок върху каменната плоча и поумува над положението си. Не можеше да й се натрапи против волята й, нито пък искаше. Явно се налагаше да изплати дълга си към Мендарк другояче. Само че изгаряше от желание да види Огледалото, да научи историята му заедно с историята на самата Каран.