Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
По покрива на кулата затропа градушка. Потривах длани над газената лампа, мъчейки се да стопля премръзналите си пръсти. Не биваше с лека ръка да отхвърлям предложението на Лорда. Не исках да работя за него, но трябваше да се науча как да оцелявам на това място — поне докато измисля начин да се върна обратно в Лондон. Обратно при Ник и Джаксън. Към играта на котка и мишка с Жандармите и престъпния спиритизъм. Към измъкването на духове изпод носа на Дидиън Уейт и дразненето на Хектор и момчетата му. Научех ли повече за дарбата си, можех и да успея да избягам оттук.
Джъксън винаги бе казвал, че да бъдеш сънебродник, е нещо повече от това да притежаваш изострено шесто чувство. Аз имах потенциала да достигам навсякъде, дори в чуждите сънорами. Вече го бях доказала, убивайки онези двама Жандарми. Лордът може би щеше да ме научи на още повече — но аз не го исках за учител. Двамата с него бяхме естествени врагове; нямаше смисъл да се преструваме, че не е така. И все пак той бе забелязал толкова много неща за мен — начина, по който се държах, напрежението, бдителността ми. Джаксън също постоянно ми казваше да се отпусна, да се нося по течението. Но това не означаваше, че мога да вярвам на мъжа, който ме държеше заключена в тази тъмна, студена стая.
Изпразних съдържанието на раницата под оскъдната светлина на лампата. Повечето от вещите ми бяха тук - спринцовките, екипировката, дори пистолетът. Без патрони, разбира се, а всички спринцовки бяха изпразнени. Само две неща липсваха - телефонът ми, който бяха конфискували, и „За същината на неестествеността“.
Потръпнах при мисълта, че брошурата може да е у Нашира, но в този случай тя вече щеше да ме е привикала на разпит. Рефаимите сигурно бяха виждали копия от нея и преди, но не и такова като моето.
Легнах по гръб на леглото, пазейки натъртените си места, и се завих до брадичката. Разнебитените пружини се забиваха в ребрата ми. Бях понесла твърде много удари по главата за твърде кратко време и се чувствах изморена. Погледнах през решетките на прозореца към външния свят, надявайки се оттам да ме озари някакъв отговор - но естествено, такъв не дойде. Виждаше се единствено вечният здрач.
Със залеза на слънцето удари вечерната камбана. Вече бях свикнала с нея, като с будилник. Докато се обличах, сложих в ред мислите си. Да, щях да тренирам с него отново, стига да можех да го понеса. Трябваше да се справя и с едночасовия разговор, но това не ми се виждаше толкова трудно. Винаги можех да го запълня с лъжи.
Лордът ме чакаше на вратата и ме изгледа от глава до пети.
- Е, реши ли вече?
- Да - отвърнах, спазвайки дистанция. - Ще тренирам с теб. При условие че няма да се държиш като господар.
- По-умна си, отколкото очаквах. - Той ми подаде черно яке с розови ленти на ръкавите. - Облечи това. Ще ти трябва за следващия тест.
Навлякох дрехата и я закопчах. Подплатата бе дебела и топла. Лордът протегна ръка към мен. В дланта му лежаха трите хапчета.
- За какво е зеленото? - попитах, без да ги вземам.
- Не е твоя грижа.
- Искам да знам. Никой друг не го получава.
- Това е защото ти си различна от останалите. - Той не отдръпна ръката си. - Знам, че не си гълтала таблетките. Нямам задръжки да ти ги натъпча насила в гърлото.
- Бих искала да видя как ще стане.
Очите му се впиха в мен. Кожата ми настръхна.
- Надявам се да не стигаме дотам.
Щях да изгубя този двубой. Наречете го криминален инстинкт, ако щете. Същото чувство изпитах и в онзи случай на черния пазар, когато Дидиън ме надигра за Ан Нейлър. Имаше неща, за които Лордът бе склонен на отстъпи, но това не бе „едно от тях. Казах си, че ще отнеса утрешното хапче на Дъкет.
След като изпих трите таблетки с чаша вода, Лордът ме улови за брадичката, без да сваля ръкавицата.
- Имам причина да те карам.
Отдръпнах лице. Той ме изгледа за секунда, после отвори вратата. Последвах го по витото стълбище към галерията на вътрешния двор. От всички страни ни наблюдаваха гротескни каменни фигури. Бе застудяло още и върху тях блестеше тънък слой скреж. Скръстих ръце, за да съхраня топлината си. Лордът ме поведе извън резиденцията, но не по посока на улицата, а от задната страна. Минахме през порта от ковано желязо, а после и по тесен каменен мост над синьо-зелена река. Водите й искряха на лунната светлина. Градушката бе спряла, оставяйки земята покрита с ледени зърна.
Докато крачехме по пътеката, той нави нагоре ръкава на дрехата си. Раната от първия път бе хванала коричка, но още леко сълзеше.