Тайната на Ботичели

— Нямам представа. Било е уговорено, когато вече бях в „Санта Кроче“. Но освен ако не е през следващите няколко дена, мога да се чувствам спасен от оковите на брака.

Танцът завърши и той ми се поклони, едва скриващ усмивката си. Лично аз не виждах кое е толкова смешно и изгарях от нетърпение да разбера. Върнахме се на кралската маса, където кралят започна да ни ръкопляска ентусиазирано, а неговите придворни послушно го последваха.

— Великолепно! — извика Негово величество, хвана ръката ми, а аз направих лек реверанс, докато той я целуваше. И тъй като определено не изгаряше от желание да я пусне, за мен беше добре дошло да се настаня до него на мястото на брат Гуидо, за да му задам няколко въпроса.

— Дамата, която е сгодена за моя господар… — започнах.

Кралят приведе благосклонно глава към мен и попита:

— Дъщерята на дожаресата ли?

— Но защо я наричат така? Защо не е дъщерята на дожа? — възкликнах. Защото знаех, че „дож“, което означаваше „дук“ или „херцог“, е титлата на господаря на моя роден град Венеция, а „дожареса“ — титлата на неговата съпруга.

— Защото за майката и дъщерята се говори, че си приличат като две капки вода. Освен това дожаресата е жена със забележителна воля и силен дух — издигнала се е от улиците, защото някога е била нищо повече от обикновена куртизанка. Смята се, че управникът е тя, а не съпругът й. Мълвата твърди, че под прекрасните й поли виси член и че топките й звънят като камбани, защото дожът нямал такива.

Разсмя се със самоувереност, която намекваше, че лично него никой не би посмял да обиди по такъв начин. Обаче аз не се вълнувах от въпросите на политиката, затова продължих:

— А тя хубава ли е? Искам да кажа дъщерята.

Сега вече той се усмихна. Очевидно му беше забавно, че делова жена като мен е в състояние да изпитва болката на ревността. Защото в крайна сметка за най-лоялните метреси не би имало никакво значение, че господарят им се жени — бракът не би означавал край на тяхната връзка, както очевидно се доказваше и от неговото собствено домакинство.

— Що се отнася до това, не мога да кажа, защото вече от много години тя е затворена в манастир. Но мога да ви кажа със сигурност едно — че майката е красива като майско утро. Говори се, че предпочитала да излиза из града с типична венецианска маска, защото в противен случай съществувала огромна опасност цялата работа наоколо да замре, когато хората спрат и я зяпнат от удивление. Следователно, ако приказките са верни, дъщерята би трябвало да е същата.

Физиономията ми би трябвало да бе станала кисела като лимон, защото тук вече дон Феранте съвсем открито се разсмя.

— Но вие не трябва да унивате, скъпа моя! — възкликна. — Ако ще и да е самата Венера, тя ще бъде само една свещичка на фона на слънцето, което сте вие! Казват, че дъщерите са като палачинките — колкото повече правиш, толкова по-хубави стават. Ако това е вярно, бих казал, че баща ви трябва да е направил поне дузина дъщери на майка ви, преди да зачене и вас!