Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Ето това беше накратко дон Феранте, кралят на Неапол — изискан комплимент, включващ Венера, следван от простащина за палачинки. Този човек бе едновременно крал и пъдар, учен и пълен невежа. Но както и да го погледнеш, той ми бе направил цели два комплимента, затова аз не закъснях да разцъфтя, да светна като самото слънце.
— Жалко наистина — продължи той, — че ние рядко имаме възможността да избираме съпругите си със сърцата си. — С тези думи той потупа ръката на своята кралица по начин, който подсказваше за изненадващо топла връзка между тях. — Защото, лорд Николо, надали ще намерите някъде по-добра от тази гълъбица тук.
Схващайки това като знак да се включи в разговора, брат Гуидо кимна елегантно, за да благодари за комплимента във връзка с вкуса му.
— Защото тя е същинско въплъщение на Фиамета! — допълни кралят.
Сега беше ред на брат Гуидо да подскочи и да изплюе виното си.
— Не ви разбрах, Ваше величество? — изфъфли.
Воден от заблудата, че шумът наоколо не е позволил на думите му да бъдат добре чути, кралят се приведе през мен и извика: — Казах, че тя е копие на лейди Фиамета — златната коса, бялата кожа, тъмните, извити като дъга вежди. — И ръцете му описаха във въздуха пред мен моите достойнства, сякаш имаше пред себе си дърво.
Напълно пребледнял, брат Гуидо само успя да кимне.
— И тъй като сте учен човек като мен, сигурен съм, че ме разбирате — продължи кралят, с което доказа подозренията ми относно неговата интелектуална суета. — Знаете ли, че Джовани Бокачо е получил вдъхновението си да пише за лейди Фиамета точно тук, в една църква в Неапол? Говори се, че там за първи път зърнал една от моите предшественички — Мария Аквинска, потомка на династията Арагон, и се прехласнал по нейната красота. Оттам нататък е започнал да я нарича в творбите си Фиамета, неговата муза.
Сега беше ред да се обърна към брат Гуидо. Имах чувството, че наблюдавам игра на тенис. Той бе дошъл на себе си с обичайната си скорост и сега отговори:
— Разбира се, че съм чувал за тази прославена дама. И съм относително добре запознат с творбите на Бокачо. — Във второто бях напълно сигурна, но в първото се съмнявах. — Сигурно сте много горд с литературното си наследство, Ваше величество!
Надали можеше да измисли нещо по-добро, с което да поласкае краля — този селянин, който настояваше да го виждат като учен.
— Сигурен съм, че тук разполагате с прекрасна библиотека, Ваше величество — продължаваше в същия дух брат Гуидо с тон, който ми подсказа, че въпросът му не е само проява на ласкателство, а съвсем целенасочено запитване.
— Разбира се, разбира се — закима доволно кралят, докато аз не можех да не се запитам накъде води всичко това.
— В такъв случай мога ли да ви помоля да ми заемете за тази вечер „Елегия за лейди Фиамета“? Напомнихте ми, че няма да е зле да я препрочета, за да я видя с нови очи, особено след като вече знам, че знатната дама е ваша предшественичка.
Кралят вече приличаше на куче, което току-що е открило, че може само да лиже топките си.
— Но, разбира се! — възкликна със светнали очи той. — С най-голямо удоволствие! Сантяго! — Обаче верният иконом вече бе изчезнал, за да донесе търсената книга. — Но ако бях на ваше място, милорд — направи му знак кралят и брат Гуидо се приведе през мен, — бих побързал да затворя книгата, за да се насладя на истинското нещо!
И с похотливо кимване по посока на гърдите ми кралят разцепи въздуха около нас със смеха си, с което демонстрира другата страна на характера си. Ученият отново се оттегли зад селянина.
Веднага щом беше възможно, брат Гуидо извини напускането ни на празненството и аз бях принудена да се затътря след него към покоите ни недоволна, защото не бях изпила виното си. Но щом се озовахме там, киселото ми настроение изведнъж премина. Върху възглавницата на моя господар лежеше малко томче. Търсенето ни като че ли продължаваше!
— Така — отсякох, докато брат Гуидо вдигаше книгата с треперещи ръце. — Моля те отново да ме извадиш от невежеството ми. Този писател, Джовани Бокачо…
— Който е живял преди стотина години и заедно с редица други творби е написал „Декамерон“…
Пуснах това покрай ушите си, защото и без това не го бях чувала. И продължих:
— Видял е някаква жена в някаква църква тук, в Неапол…
— Както стана ясно — Мария Аквинска, принцеса на Арагон.
— И започнал да пише за нея.