Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Моля?
– Къде беше?
– Тук, с теб.
– Не.
– Е, добре, това е постконцертна травма.
– Какво е това?
– Минал съм шейсетте години, професионален цигулар съм, знам, че се справям, но свиренето с оркестъра не ме вълнува. Искам да бъда писател, разбираш ли?
– Ти вече си.
– Не както аз бих искал.
– Пишеш ли нещо друго?
– Не.
– Не?
– Не. Защо?
– Не, нищо. Какво значи не както аз бих искал?
– Че бих искал да накарам читателя да се влюби в моя текст.
– Ами с цигулката...
– Свирим петдесет души. Не съм солист.
– Но понякога свириш камерна музика.
– Понякога.
– А защо не си солист?
– Не всеки, който иска, може да бъде. Аз нямам нито класата, нито съответния характер. Писателят е солист.
– Това въпрос на его ли е?
Бернат Пленса взе касетофона на Шениа, огледа го, намери копчето и го изключи. Сложи го отново на масата с думите аз съм посредственост на два крака.
– Не вярвай на онзи тъпак...
– Онзи тъпак и всички останали, които са имали любезността да ми кажат това чрез печата.
– Критиците нали ги знаеш какви са...
– Какви са?
– Педали.
– Аз говоря сериозно.
– Сега вече разбирам твоята истеричност.
– Я виж ти, стреляш на месо.
– Искаш да бъдеш съвършен. А като не става... се озлобяваш или искаш от заобикалящите да бъдат съвършени.
– За Текла ли работиш?
– Текла е забранена тема.
– Сега какво ти става?
– Искам да те накарам да реагираш – отвърна Шениа. – Защото трябва да ми отговориш на въпроса.
– На кой въпрос?
Бернат видя как Шениа отново включи касетофона и го сложи внимателно на масичката.
– Как се чувства един музикант, който пише литература? – повтори тя.
– Не знам. Всичко ставаше постепенно. Но необратимо.
– Това вече ми го каза.
Истината е, че всичко става така идиотски бавно, а толкова ти се ще да стане отведнъж, защото Бернат пишеше от много години и също така от много години Адриа му казваше, че написаното от него не представлява никакъв интерес, сиво е, предвидимо, излишно, в крайна сметка виновен е Адриа.
– На път съм да скъсам всякакви отношения с теб. Не обичам непоносимите хора. Това е първото и единствено предупреждение.
За първи път, откакто я познаваше, я погледна в очите и издържа черния като спокойна нощ поглед на Шениа.
– Не понасям да бъда непоносим. Прости ми.
– Можем ли да работим?
– Да започваме. И благодаря за предупреждението.
– Първо и единствено.
Обичам те, помисли си той. Значи трябва да бъда съвършен, ако искам да виждам пред себе си тези прекрасни очи още няколко часа. Обичам те, повтори.
– Как се чувства един музикант, който пише литература.
Започвам да се влюбвам в твоята упоритост.
– Чувства се... Чувствам се... в два свята... и ме потиска мисълта, че не знам кой от тях е по-важен за мен.
– Това важно ли е?
– Не знам. Става дума за...
Тази вечер не поръчаха такси. Но след два дни Бернат Пленса събра кураж и отиде да види приятеля си. Катерина, вече облечена, за да си ходи, без да го остави да си поеме дъх, му каза тихо, че не е добре.
– Защо?
– Трябва да крия от него вчерашния вестник.
– Защо?
– Защото иначе е способен да чете три пъти един и същи вестник.
– Жалко...
– Толкова е работлив, че ми става мъчно да гледам как си губи времето да препрочита едно и също, нали разбирате?
– Добре си направила.
– Какво заговорничите вие?
Обърнаха се. Адриа беше излязъл току-що от кабинета и ги беше сварил да си говорят тихо.
– Рсрсрсрсрсрсрсрсрс.
Катерина се възползва да отвори вратата на Плàсида, за да не отговори; междувременно Адриа въведе Бернат в кабинета си. Двете жени тихо си предадоха смяната и Катерина каза на висок глас до утре, Адриа!
– Е, какво правиш? – попита Адриа.