Златният дявол

— Какво правиш тук? — извиках.

Той обърна мокрото си бледо лице към мен и обърса капещата слюнка от брадата си.

— Храня рибите — отвърна.

Погледнах към тъмната, зловеща водна повърхност.

— Харесва ли им?

Очите му се уголемиха и се взряха лукаво в моите.

— Направо го обожават — каза той натъртено. В думите му нямаше нито ирония, нито хумор. Започнах да си мисля, че страда от нещо по-сериозно от морска болест.

— Свърши ли? — попитах.

— Да, свърших.

— Тогава защо не си върнеш ненормалния задник вътре?

Той поклати отрицателно глава и продължи да се взира във водата.

— Какво ти става, по дяволите?

Бялата му, напълно подгизнала, тениска висеше от раменете му като отпуснато платно. Призрачният му вид показваше, че част от силите му го бяха напуснали, беше като в шок. Каза нещо, но заради плющящия вятър и дъжда не можах да го чуя. Светкавица освети небето над нас. Подейства му като инжекция с адреналин, трескавите му очи светнаха още повече. За една ужасна секунда се зачудих, дали не се е побъркал.

— Рок…

— Чакай — каза той.

— Какво да чакам?

Той пак вдигна към мен леко обезумелите си очи.

— Буревестникът — отвърна.

Взрях се в него в недоумение.

— Какво?

Той се усмихна. Липсваше му зъб. За миг ми заприлича на проклетата вещица.

— Ще видиш — каза.

Бях прав. Побъркал се е. Хлопаше му дъската. Може би прекалено дълго бе прекарал на борда на яхтата. Или не бе спал достатъчно през последните три дни. Нямаше време да скърби за току-що загиналия си приятел. Изведнъж си спомних нещо, което брат ми Дан бе казал, когато за първи път погълна гъби на гробището «Бронсуд». Седеше под един чадър под проливния дъжд и гледаше към пресния гроб на баща ни. Изражението му много приличаше на това на Рок в момента. Очите му отразяваха свръхестествена светлина. Тя не идваше от земята, нито от слънцето, а от някакъв източник в нощта, от студения блясък на замръзналите звезди или от кухия череп на луната. Каза, че сега трябва да внимава, тъй като семейството ни било в опасност. Че когато някой загине, преди да му дойде времето, остава след себе си утайка от неизживян живот, неупотребена енергия, която се връща към близките. Скърбящите души не могат да я използват. Тя се превръща в призрак, вина или натрапчива празнота, в извратен копнеж по зейналия гроб. Наричаше го «притегателната сила на смъртта». Ако не внимаваме, ако не сме нащрек, може без да искаме да пристъпим от висока скала или да преминем на червено, или да изскочим пред движещ се с голяма скорост автобус. Опасността била реална и смъртоносна. Застигала хората непрекъснато.