Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Свърши по обичайния начин. Избърсах се, пуснах водата и си вдигнах панталоните. Би трябвало след такова рекордно отделяне да почувствам задоволителна лекота и облекчение. Но у мен имаше само потискащо усещане за загуба и празнота, сякаш жизненоважна част от съществото ми си беше отишла в завихрената вода на чинията. Излязох в коридора и тръгнах обратно. Чувствах се ефирен, сякаш крехката ми плът беше само една обтегната мембрана, илюзорна и незначителна. Усещах се като сянка на предишното си аз.
Но пък изглежда отровата беше излязла от мен. Главоболието ми бе спряло, а треперенето под лъжичката напълно изчезнало. Нищо чудно, че се чувствах толкова различно. Липсваше само тъмнината, която ме бе притиснала така жестоко през последните няколко дни. Вдъхновен от това откритие, реших да приема лекотата, която ме изпълваше сега, за новонастъпил период на добро здраве.
— Здравейте всички — казах и влязох в стаята.
Рок, Ева и Кенди вдигнаха очи от масата. Белочек беше с гръб и с голямо усилие успя да се извърне.
— Май се чувстваме по-добре, а, Джак?
В гласа му имаше нотка на скептицизъм или гняв. Този негов златен език! Защо винаги звучеше като адмирал Нелсън?
— Остров Тобаго британска колония ли е бил? — попитах.
— Да, британска. А преди това френска. И холандска. И испанска. Ако се чудиш на акцента ми, той е от годините, прекарани в Оксфорд.
Спомних си, че скоро убиха кучето му пред очите ми. Не можех да виня човека, че е ядосан. На масата до лакътя му имаше бутилка ром.
— Не намерихте Дъф, нали? — Беше по-скоро потвърждение, отколкото въпрос.
Белочек не отговори.
— Минахме през всяко помещение в руината, ни следа от него — каза Кенди. Изглеждаше малко бледа и изпита, сините й очи бяха помръкнали и посивели.
— Но видяхте съкровището, нали?
Кенди погледна Белочек, преди да отговори.
— Да. Точно такова е каквото го описа, Джак. Но трябва да свалим инструменти, за да отворим сандъците.
Седнах до Рок. Беше се облегнал на стола, подпрял глава на стената. Дланите му обгръщаха топла чаша с кафе. Очите му бяха кървясали, изглеждаше изтощен. Очевидно бе взел присърце обещанието, че ще спи «с отворени очи».
— Как беше в Пуерто Валарта? — попитах.
Той извърна глава към мен и ме погледна от горе на долу. Носех неговата черна тениска с надпис «Ню порт Лобстър Хаус», която ми беше поне два номера по-голяма.
— Със сигурност по-добре отколкото в Пунта Пердида. — Погледът му се спря на бинтованата ми китка. — Защо не ни кажеш какво ти се случи?
— Да, Джак — каза Белочек, докато капваше малко ром в чая си. — Разкажи ни приключенията си. И не забравяй да кажеш какво се случи с кучето ми.
Ето го пак този тон — пълен с напрежение, но привидно овладян. Ева стана от масата и му хвърли поглед, в който се четеше лек упрек. Той я погледна ревниво, след това взе хляба и откъсна от него голямо парче.
Ева ме попита дали не искам още чай.
— В никакъв случай — казах. — Само вода, благодаря.
Тя отиде към шкафа. Потърсих останалия хляб. Той лежеше зад крепостната стена, която ръцете на Белочек образуваха.
— Искам да си хапна малко… ако нямате нищо против.
Белочек вдигна очи към мен. И той изглеждаше доста изтощен. Една нощ прекарана на руля, след това още една в наблюдение на тайнствената «Орхидея». Не бях виждал, преди да се смесват ром с чай, но очевидно имаше ефект. Ъгълчетата на устните кисело сочеха надолу, а очите му изглеждаха нащрек и пронизителни. Подаде ми парче хляб, след това бутна и бутилката към мен.
— Пийни си от това, Джак. Ще ти върне апетита.
— Не мисля… — започнах аз.
Той ме прекъсна като извика през рамо Ева.
— Донеси му чаша. — Обърна се пак към мен и очите му се впиха в моите. — Това ще напълни празнотата в теб.
Потръпнах. Сякаш бе надникнал през прозореца на душата ми и бе видял, че тя е отлетяла. Извърнах се.
— Толкова млад, а толкова мъдър — каза той тайнствено.
Ева сложи пред мен чаша вода и с неодобрителна гримаса постави до нея и чаша за алкохол. Огледах се. Всички чакаха да видят какво ще направя. Взрях се в бутилката за момент, след това си налях ром и за най-голяма моя изненада го изпих на една глътка. Белочек се усмихна. Задавих се и се закашлях, а той се засмя, големите му бели зъби сякаш осветиха мрачната стая. И другите се присъединиха към смеха му, докато огнената течност минаваше през корема ми, пращаше невидими пламъци към гърлото, които изгаряха паяжините в главата ми. Глътнах малко вода. Тя превърна горещината в успокояваща пара, която обгърна цялото ми същество.