Падение и подем

По гърба ми полазиха тръпки.

– Какво е Чера Хуо?

Златистите очи на Толя заблестяха.

– Огнените водопади.

ДАЖЕ НЕ ЗАБЕЛЯЗАХ РУИНИТЕ, преди да се озовем право пред тях – толкова неразличими се оказаха. Два обрулени от времето и природните стихии каменни стълба от двете страни на пътя, който водеше на югоизток от долината. Нищо чудно някога да са били арка. Или пък акведукт. А защо не и две мелници, както подсказваше името. Просто две скални колони. Какво друго очаквах? Може би самият Иля Морозов да стои край пътя със златния си ореол и да държи надпис: „Права беше, Алина. Това е пътят към жар-птица“.

Затова пък местоположението изглеждаше съвсем точно. Взирала се бях в илюстрацията на окования Свети Илия толкова дълго и така често, че тя се беше запечатала в съзнанието ми. Очертанията на Сикурзой отвъд скалните вретена напълно съвпадаха със спомена ми за рисунката от страниците на житията. Дали Морозов не я беше нарисувал собственоръчно? Дали беше негова заслуга картата, втъкана в тази илюстрация, или друг бе събрал парчетата от житието му? Сигурно никога нямаше да разбера.

„Това е мястото – казах си. – Това трябва да е.“

– Виждаш ли нещо познато? – попитах Мал.

Той поклати глава.

– Сигурно съм се надявал... – Той сви рамене. Нямаше нужда да казва повече. И аз таях същата надежда в сърцето си – че озова ли се веднъж на този път, в тази долина, моето минало изведнъж ще се разтвори пред мен. Но и сега разполагах само с непълната верига от спомени: чинията с цвекло, широкоплещестите рамене, поклащането на волските опашки отпред.

Зърнахме група бежанци пред нас: жена с пеленаче на гърдите, която се возеше в каручка, теглена от понита, докато мъжът ù крачеше отстрани – наглед наши връстници, най-вероятно дезертьори от Първа армия също като нас. Но иначе пътят покрай руините не беше особено оживен. По-известните места за влизане в Шу Хан лежаха далеч на запад, където планините не бяха толкова отвесни и излазът към брега беше по-лек.

Красотата на Сикурзой ме връхлетя неочаквано. Единствените планини, които познавах досега, бяха ледените върхове на далечния север и Петразой – назъбени, сиви и недостъпни. Тази планина обаче беше приветлива, със заоблени очертания и полегати склонове, обрасли с високи треви, а в долчинките между тях течаха бавни реки, които проблясваха в синьо и златно на слънцето. Даже небето сякаш ни приветстваше с добре дошли – безкрайна синя степ с тежко надвиснали над хоризонта бели облаци, – а в далечината личаха зачулените със сняг върхове на южната планинска верига.

Знаех, че това е ничия земя – опасна граница, която бележеше края на Равка и началото на вражеските предели, – но видът ù изобщо не беше заплашителен. Тук имаше изобилие от вода и предостатъчно паша. Ако не бяха войните и границите минаваха другаде, това би било тихо и спокойно място.

Тази нощ не накладохме огън и спахме под открито небе с опънати направо под звездите пътнически одеяла. Вслушвах се във въздишките на вятъра сред тревите и си мислех за Николай. Дали и той беше някъде тук, преследвайки ни, както ние преследвахме жар-птица? Дали би ни разпознал? Или пък напълно бе загубил спомените си? Щеше ли да дойде ден, когато ще го преследваме като диво животно? Взирах се в небето, очаквайки да зърна крилат силует, който засенчва звездите. А сънят все не идваше.