Падение и подем

Мал стовари наръча клони в огнището, което някой беше направил, а аз взех Онкет от рамото на Харшо. Тя изсъска остро, но мен не ме беше грижа. Сега имах нужда само да гушна нещо пухкаво и космато.

Вече бяха почистили и нанизали на шиш уловените от Мал яребици. Скоро въпреки скръбта и тревогите ароматът на печено месо напълни устата ми със слюнка.

Насядахме около огъня, започнахме да се храним и да си подаваме от ръка на ръка манерка квас, наблюдавайки как отражението на пламъците подскача по корпуса на „Водния бик“, докато съчките и клоните в огнището припукваха. Имаше много за обсъждане – кой идва с нас в Сикурзой и кой остава в долината, независимо дали изобщо някой искаше да стои тук. Потърках китката си. Това ми помагаше да се съсредоточа върху жар-птица и да мисля за нея, вместо за черния блясък в очите на Николай и тъмната кървава кора около устните му.

– Трябваше да се сетя, че на Сергей не може да се разчита – внезапно наруши мълчанието Зоя. – Той винаги е бил слабак.

Думите ù бяха несправедливи, но аз ги пропуснах без отговор.

– Онкет никога не го е харесвала – вметна Харшо.

Женя пъхна още един клон в огъня.

– Как мислите, дали отдавна го е планирал?

– И аз същото се питам – признах. – Надявах се, че щом веднъж се махнем от Бялата катедрала и излезем от тунелите, той ще се съвземе, но вместо това още повече се влоши, стана още по-неспокоен.

– Кой знае каква е причината – обади се Тамар. – Срутването в тунелите, атаката на доброволческия отряд, хъркането на Толя.

Толя я замери с камъче.

– Хората на Николай трябваше да го следят по-изкъсо – каза той.

А може би аз не трябваше да му позволявам да замине. Изглежда, вината, която изпитвах заради смъртта на Мари, беше замъглила трезвата ми преценка. Нищо чудно сега скръбта да забулва мисълта ми и скоро да последват нови предателства.

– Ама ничевие наистина ли... го разкъсаха на части? – попита Надя.

Хвърлих бегъл поглед към Миша. По някое време той беше слязъл от борда на „Водния бик“ и сега спеше сгушен край Мал, все още стискайки дървения меч.

– Гледката беше ужасяваща – промълвих тихо.

– Ами Николай? – попита Зоя. – Какво направи Тъмнейший с него?

– Нямам ясна представа.

– Възможно ли е да се поправи?

– Това също не знам.

Погледнах към Давид.

– Може би – предположи той. – Трябва да го прегледам. Това е мерзост. Съвсем нова област. Ще ми се дневниците на Морозов сега да бяха при мен.

Едва не се разсмях. През цялото време, докато Давид ги мъкнеше на гръб, аз с радост бих ги запокитила на боклука. Сега обаче, когато наистина ми трябваха, тях ги нямаше, изоставени при паническото ни бягство от Чекръка.

Трябваше да хванем Николай. И да го затворим в клетка. За да видим не може ли да го изтръгнем от ноктите на мрака. Хитрият лисугер най-накрая се бе хванал в капана. Примигнах и отклоних очи. Не ми се искаше пак да се разплача.