Падение и подем
- Автор: Бардуго Лий
- Серия: Гриша #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712947
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Падение и подем». Краткое содержание книги:
Алина ще трябва да създаде нови съюзи и да преглътне стари вражди. Но докато разкрива тайните на Тъмнейший, тя ще повдигне и булото на минало, което завинаги ще промени представата й за тяхната връзка и за силата, която самата тя притежава.
„История, несравнима с нищо, което досега съм чела.“
– Вероника Рот
„Невероятен микс от приключение, романтика и фентъзи“
– Рик Риърдън
– Е, тя и на мен ми казваше да си изяждам яхнията от пащърнак, за да ти давам добър пример, но аз пак отказвах.
– И още се чудиш защо все ти отнасяше боя.
– Имам си принципи.
– Което ще рече: щом може да стане по трудния начин, тогава нека така да бъде.
– Не е честно.
– Ей! – провикна се Зоя от ръба на кратера. – Ако не сте се качили, докато преброя до десет, пак ще заспя и ще ме носите на гръб чак до Два Столба.
– Мал – изпъшках, – ако я утрепя някъде из Сикурзой, ще ми търсиш ли сметка?
– Да – отвърна той. – Затова направи така, че да изглежда като злополука – добави после.
ДВА СТОЛБА направо ме втрещи. Кой знае защо,
очаквах малката долина да прилича на гробище – мрачен пущинак, населен с призраци и изоставени поселища. Оказа се обаче, че градчетата и селцата там кипят от живот. Пейзажът беше осеян с обгорели развалини и изпепелени поля, но редом с тях се бяха появили нови домове и занаяти.
Срещаха се кръчми и странноприемници, по витрините имаше табели за поправка на часовници, а в нещо като лавка заемаха книги за по седмица. Но всичко наоколо изглеждаше някак временно. Счупените прозорци просто бяха заковани с дъски. Много от къщите имаха платнища вместо покриви, а дупките в стените бяха покрити с вълнени одеяла или черги. „Никой не знае колко време ще се задържим тук“ – сякаш казваха техните обитатели. Затова нека се справим с каквото имаме подръка.
Така ли е било открай време? Поселищата наоколо непрекъснато бяха разрушавани и възстановявани; ту попадаха във владение на Шу Хан, ту на Равка – в зависимост от това накъде се мести границата след поредната война. Същия живот ли са водели и моите родители? Странно ми беше да си ги представя така, но не и невъзможно. Може да са били войници или търговци. Нищо чудно да са живели щастливо тук. А в единия от тях да е дремела наследствената сила на малката дъщеря на Морозов. Легендата за Призоваващите слънцето съществуваше отпреди мен. Повечето хора я приемаха като измислица или пустословие, самозаблуда, родена от нещастията, причинени от Долината. Но може и да имаше нещо повече във всичко това. Или просто аз се бях вкопчила в мечтата за наследство, над което нямах право.
Преминахме през тържище, гъмжащо от народ. Върху набързо стъкнати сергии бяха изложени различни стоки: калайдисани тави, ловджийски ножове, кожи за суровите планински преходи. Видяхме буркани с гъша мас, цели купища сушени смокини, изящни седла и крехки на вид оръжия. На една от сергиите висяха нанизи току-що оскубани патици с розова настръхнала кожа. Лъкът и винтовката на Мал бяха скрити в торбата. Оръжия с такава майсторска направа нямаше как да не привлекат ненужно внимание.
В праха си играеха дечурлига. Набит мъжага с елек без ръкави опушваше месо в голям метален бидон. Наблюдавах го как метна вътре китка хвойнови клонки, които пръснаха наоколо ароматен синкав дим. Зоя сбърчи нос, но Толя и Харшо трескаво затърсиха монети по джобовете си.
Точно на това място моето семейство и родителите на Мал бяха намерили смъртта си. Ето защо това необуздано весело оживление ми се виждаше някак несправедливо. И определено не отговаряше на настроението ми.
– Очаквах да е по-неприветливо. – Олекна ми, когато чух Мал да казва това.
– Обърна ли внимание колко малко е гробището? – попитах полугласно.
Той кимна. Почти в цяла Равка гробищата бяха значително по-големи от самите градове, но когато шуанците са опожарявали тези земи, не е оставало кой да жалее за мъртвите.
Макар да бяхме добре екипирани още от Чекръка, Мал търсеше да купи карта, начертана от някой местен. Трябваше да знаем кои пътища са наскоро засипани от свлачища и къде мостовете са отнесени от пороите.
Една жена с бели плитки надничаше изпод оранжева плетена шапка; седнала върху ниско шарено столче, тя нареждаше нещо под нос и дрънкаше с хлопатар, за да привлече вниманието на минувачите. Не си беше направила труд да скове сергия, а излагаше стоката си върху черга, просната направо на земята – манерки, дисаги, карти и купища железни молитвени пръстени. Зад нея стоеше магаре и разгонваше мухите с дългите си уши, а тя от време на време протягаше ръка и го потупваше по муцуната.
– Снегът скоро ще дойде – избъбри жената, поглеждайки с присвити очи към небето, докато ние ровехме из картите. – Трябват ли ви завивки за пътуването?
– Имаме си – казах. – Благодаря.
– Мнозина са тръгнали през границата.
– Ами ти?
– Твърде стара съм вече. Шуанци, фйердани, Долината... – Тя потръпна. – Ако кротуваш, неприятностите ще те подминат.