Падение и подем

Той стисна челюст.

– Ще направя всичко необходимо за твоята безопасност.

– Със сведена глава? Изпълнявайки дълга си?

– Да.

– Леви, десни! Напред към жар-птица! А после ще продължаваш чинно да маршируваш като добър войник.

– Точно така, Алина. Аз съм войник. – Надявах се най-накрая търпението му да се пропука и той да се счепка с мен, за което просто ме сърбяха ръцете. Вместо това обаче той се изправи и отръска водата от палтото си. – И ще продължа да марширувам, защото жар-птица е единственото, което мога да ти дам. Нямам никакви пари. Нито армия. Нито крепост навръх планината. – Той нарами торбата си. – Само това мога да ти предложа. Един и същи стар номер. – После пристъпи напред под дъжда. Не бях сигурна дали искам да изтичам подир него, за да му се извиня, или да го поваля в калта.

Зоя повдигна елегантното си рамо.

– Аз лично бих предпочела смарагда.

Втренчих се в нея, после поклатих глава и издадох нещо средно между смях и въздишка. Гневът ми се изпари, почувствах се дребнава и объркана. Мал не заслужаваше това. Никой от тях не го заслужаваше.

– Съжалявам – промърморих.

– Сигурно си гладна – каза Зоя. – Аз винаги ставам зла, когато съм гладна.

– Значи непрекъснато си гладна – вметна Харшо.

– Ти просто не си ме виждал зла. Случи ли се, ще ти трябва много голям пешкир.

Той изсумтя.

– За да си бърша сълзите ли?

– За да си превържеш кървавите рани.

Този път смехът ми беше съвсем искрен. Оказа се, че точно сега ми е била нужна малка доза от отровата на Зоя. И ето че напук на здравия разум зададох въпроса, който ме мъчеше близо година:

– Ти и Мал тогава в Крибирск...

– Имаше такова нещо.

Знаех го още преди да е отговорила; знаех, че преди нея е имало още много други, но въпреки това ме заболя. Зоя ми хвърли бегъл поглед, по дългите ù черни ресници искряха дъждовни капчици.

– Но с това всичко свърши – продължи с неохота тя, – и то не защото и по-късно не съм опитвала. Ако мъж е способен да ми откаже, това не е никак малка работа.

Завъртях очи. Зоя заби дългия си пръст в ръката ми.

– И с никоя друга не е бил, идиотка такава. Знаеш ли как му викаха момичетата в Бялата катедрала? Безнако.

Безнадеждния.

– Странна работа – замислено продължи Зоя. – Ясно защо Тъмнейший и Николай търсят на всяка цена твоята сила. Обаче Мал те гледа така, все едно си... така де, все едно гледа мен.

– Не е вярно – обади се Толя. – Той я наблюдава така, както Харшо гледа огъня. Сякаш никога няма да я има цялата. Като че се опитва да грабне каквото може, преди да е изчезнала.

Двете със Зоя го зяпнахме с увиснала челюст. После тя свъси вежди.

– Знаеш ли, ако и за мен започнеш да говориш толкова поетично, може пък да ти дам шанс.

– Някой казал ли е, че го искам?

– Аз обаче няма да откажа! – провикна се Харшо.