Падение и подем

Мал сви рамене.

– Повече са нещата, които не съм видял. – Той посочи към ятото диви гъски, които летяха на юг, подредени в остър клин. – Съдя по полета на птиците и по това как дивите животни се крият в храсталака.

Харшо почеса Онкет зад ушите.

– А хората разправят, че аз съм бил лудият – прошепна високо.

Колкото повече време минаваше, толкова по-осезаемо усещах как търпението ми се изчерпва. Твърде дълго само вървяхме и не ни оставаше нищо друго, освен да размишляваме, така че нямаше къде да се скрия от мислите си. Миналото беше наситено с ужас, а бъдещето предизвикваше у мен пристъпи на паника, от които чак дъхът ми спираше.

Навремето силата вътре в мен ми се виждаше толкова чудотворна, но след всеки сблъсък с Тъмнейший все по-ясно си давах сметка колко са ограничени способностите ми. „Няма такава битка.“ Въпреки многото смърт, на която бях станала пряк свидетел, и отчаянието, което изпитвах, не бях нито крачка по-близо до това да проумея или овладея мерзост. Изпълваше ме негодувание срещу спокойствието на Мал и увереността, с която той напредваше.

– Смяташ ли, че е тук някъде? – попитах един следобед, докато се криехме сред гъста борова гора, изчаквайки да премине бурята.

– Трудно е да се каже. В момента мога да проследя само едър ястреб и разчитам главно на инстинктите си, което винаги ме изнервя.

– Изобщо не ти личи, че си нервен. Даже видът ти е доста лежерен. – Усетих раздразнението в гласа си.

Мал ме погледна бегло.

– Много помага мисълта, че в момента никой не заплашва да те изкорми.

Нищо не отговорих. Мисълта за ножа на Тъмнейший ми действаше почти успокоително – простичък страх, съвсем реален и преодолим.

Мал присви очи към дъжда.

– Има и нещо друго. Нещо, което Тъмнейший каза в параклиса: аз му трябвам, за да открие жар-птица. Колкото и да ми е неприятно да го призная, точно заради това вярвам, че мога да го направя. Защото той е сигурен в мен.

Напълно го разбирах. Вярата на Тъмнейший в моята сила направо ме опияняваше. Имах нужда от подобна сигурност – че всичко е постижимо и преодолимо, че има някой, който владее положението. Сергей беше хукнал при Тъмнейший точно заради тази сигурност. „Искам отново да се почувствам в безопасност.“

– Когато моментът настъпи, ще можеш ли да простреляш жар-птица – попита Мал.

Да. Вече не изпитвах никакви колебания. И то не защото пред нас нямаше друг избор, нито защото всичко зависеше от силата на жар-птица. А защото вече бях станала толкова безмилостна и такъв егоист, че можех да отнема живота на друго същество. Липсваше ми обаче момичето, което пожали елена и беше толкова силно, че да устои на съблазънта на властта и могъществото; момичето, което вярваше в нещо по-възвишено. Поредната жертва на тази война.

– Все още не мога да повярвам, че жар-птица изобщо я има – казах. – Но дори да съществува, това може да се окаже съвсем недостатъчно. Тъмнейший разполага с армия. Той има съюзници. А на наша страна са... – Банда низвергнати? Няколко татуирани фанатици? Дори да владеех мощта и на трите муски, битката пак изглеждаше неравна.