Падение и подем

Следвахме пътя чак до – както ни се стори – самия му край, затрупан от скално свлачище и покрит с трева и диви жълтурчета. Покатерихме се по височината и щом стигнахме върха, в костите ми пропълзя мраз.

Сякаш някой бе заличил всички цветове от пейзажа, ширнал се пред нас. Полето беше покрито със сива трева. Надалеч, чак до хоризонта, се простираше черен хребет, обрасъл с дървета с толкова лъскава и гладка кора, че приличаха на полирани мраморни колони, а сухите им клони бяха без листа. Най-зловещото обаче бе, че те растяха в съвършено симетрични редици и на равно разстояние едно от друго, сякаш са били засадени с безпределно внимание.

– Тук нещо не е наред – обади се Харшо.

– Това са дървета войници – каза Мал. – Растат така, сякаш са във войнишки строй.

– Но не е само това – добави Толя. – Пред нас е Пепелната гора, портата към Чера Хуо.

Мал измъкна картата.

– Не я виждам отбелязана.

– Защото това е легенда. По тия места е имало голямо клане.

– Битка ли? – попитах.

– Не. Батальон шуански военнопленници били доведени тук от своите врагове.

– От кои по-точно? – попита Харшо.

Толя вдигна рамене.

– Равканци, фйердани, пък нищо чудно и те да са били от Шу. Станало е много отдавна.

– И какво се случило с тях?

– Оставили ги да умрат от глад. Когато гладът станал непоносим, те се нахвърлили един срещу друг. Казват, че последният оцелял посадил дърво за всеки от падналите си побратими. А сега чакат някой заблуден пътник да мине близо до тях, за да си направят от него последно угощение.

– Страхотно – измърмори Зоя. – Това ме подсеща никога да не ти позволявам да ми разказваш приспивни приказки.

– Това е само легенда – намеси се Мал. – Виждал съм такива дървета и край Балакирев.

– И пак така ли растат? – попита Харшо.

– Не... точно.

Мярнах някакви сенки в горичката. Дърветата наистина приличаха на полк, който марширува насреща ни. Аз също бях чувала подобни истории за лесовете край Дува – как в дългите мразовити зими дърветата хващали момичета, за да ги ядат. „Суеверия“ – казах си, но въпреки това не ми се щеше да направя и крачка към хълма.

– Гледайте! – възкликна Харшо.

Проследих накъде сочи. Сред дълбоките сенки на дърветата се движеше нещо бяло – пърхащ силует, който се издигаше и спускаше, прокрадвайки се между клоните.

– Има и още – ахнах, сочейки към мястото, където просветваше някаква бяла вихрушка; малко след това тя се разтвори във въздуха.

– Не може да бъде – пророни Мал.

Между дърветата се появи нов силует, после още един.

– Това не ми харесва – обади се Харшо. – Ама никак не ми харесва.

– О, в името на светиите – саркастично подметна Зоя, – ама вие наистина сте били големи селяндури.