Хюрем. Московската наложница

Всички бяха в шок. Сюмбюл ага местеше поглед ту към едната, ту към другата. Тази московчанка със сигурност беше магьосница. Той от четиридесет години отговаряше за харема и не беше чувал, нито пък виждал подобно нещо.

Екатерина също беше зяпнала. Същевременно се радваше, че се е сприятелила с Руслана. Птичето на щастието беше кацнало на главата на девойката. А тя навярно щеше да помогне с нещичко и на приятелката си.

— Хайде да поседнем тук — предложи Хафса султан на придружителките си.

На минутата освободиха място до мангала. Руслана ѝ постла най-дебелите шалтета, за да седне върху тях, и постави зад гърба ѝ възглавници. Жената хвана момичето за ръка и го придърпа да седне при коленете ѝ.

— Сюмбюл! — извика го тя, без да отделя очи от Руслана.

Агата разбута плътно обградилите ги наложници и падна на колене пред валиде султан.

— Сюмбюл, мога ли да разменя на спокойствие две-три думи с дъщеря ни в собствения ни дом? Каква е тази навалица? Въздух не можем да си поемем.

Мъжът изтласка ордата от наложници и прислужници и им нареди да се отдалечат. Момичетата се пръснаха, подтичвайки, за да заемат най-близките места по миндерите с надеждата, че ще могат да подслушат разговора.

Галейки ръката на Руслана, Хафса султан заговори отчетливо:

— Вчера вечерта ни омая с песента си, дъще. И то не само мен. Целият харем занемя. Дори и пеленачетата се заслушаха в песента ти. И владетелят не е останал равнодушен пред твоя пленителен глас.

Руслана едва не загуби съзнание. Нима Сюлейман я беше чул? И как бе реагирал? Какво бе казал? Беше ли полюбопитствал коя е певицата?

— С какъв прекрасен глас те е дарил Бог, чедо! Но не само красотата на гласа ти запленява. А и чувството, с което пееш. Не само ти се вълнуваш от песента, а затрогваш и слушателя. Вчера вечерта дори и тези, които не разбират езика ти, се заслушаха, притихнали.

Руслана негодуваше вътрешно. Не тези приказки искаше да чуе, а какво е казал Сюлейман? Дали и Гюлбахар е слушала? Каква е била нейната реакция? Дали пък Гюлбахар не дойде днес в отделението на наложниците, за да види кой е пял? Господи, тази ли е била причината?

Без да подозира какви въпроси се стрелкат в главата на момичето, валиде хасеки попита:

— Каква беше тази песен?

— Народна песен от поречието на Волга, майко.

— С колко мъка са пропити думите ѝ. Тъгата е моя стара познайница. Знам как тя изгаря вътрешно човек. Твоята песен ме пренесе в отдавна отминали времена.

Колкото и стара познайница да е била тъгата на Хафса султан, как би могла тя да почувства копнежа на онези волжки исполини с огромни ръце? Те се подреждаха в колона по протежението на брега и теглеха корабите срещу течението на реката с помощта на дебели въжета, които премятаха през раменете си. Бореха се от брега с разярените препускащи води на Волга. Бурните разпенени вълни се завихряха във водовъртежи и се разбиваха, удряйки глави в скалите, възпираха корабите и синеоките мъже с коси с цвят на пшеница се изтощаваха до смърт, за да ги изтеглят с въжетата. Кой знае с какво се разделяха и пристигаха там, за да вадят насъщния си с тази работа? Не знаеха какъв е товарът на корабите, но сърцата им винаги носеха товара на мъката. И онова, което наричаха тъга, събуждаше песента им. В своите народни песни те откриваха разтуха по време на изнурителната работа и отдушник за мъката, надигаща се на талази в сърцата им.