Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Още веднъж очите му се впиха в нея. Сърцето й запърха, подаде му мъничката си като птиче ръка. Допряха длани. Обзе я трепет. Голямата груба, но топла мъжка ръка й вдъхна стабилност. Качи се в лодката. Настани се върху приготвената специално за нея избродирана със сърма постелка и за пръв път се запита: „Това ли наричат любов?“.

„Не, драга – опроверга се сама. – Каква ти любов? Нима може човек да се влюби след два разменени погледа? Видяхте се с един мъж очи в очи два пъти. Това е всичко!“

– Принцесо! – промълви морякът с огнените очи.

Тя потръпна от плътния глас на този мъж.

„А на това какво казваш? Само очите ли са виновни? Потреперваш и от гласа му!“ – скастри я вътрешният й глас.

– Беше чест за вашия роб! – допълни морякът, поклони се леко и пусна ръката й.

От този ден Михримах съвсем се обърка. В лодката изобщо не обърна внимание на Есма, която я побутваше с лакът, само се постара да не я забележат как не отделя очи от гребеца на третия ред, моряка с огнените очи. Помисли си: „Дали като слизаме от лодката, пак ще ме хване за ръка?“

Но не стана така. На пристана при двореца бе посрещната от цяла свита прислужници, а това й напомни, че е дъщерята на султана. Как се вреди от тях снажният моряк, че да я хване за ръка? Стъпна на пристана, хвърли му един поглед през рамо – и това беше всичко.

Започнаха да я тормозят безсъниците. А когато задрямваше с първите зари на утрото, връхлитаха кошмарите. Кошмарите, които я хвърляха в ужас.

Някаква ръка... Огромна ръка, не можеше да види на кого е, започваше да шари по цялото й тяло, навсякъде. Галеше я, извиваше я, стискаше, мачкаше... „Недей! – викаше Михримах. – Недей! Не искам!“

Влудяващото удоволствие от нещото, на което се противеше и крещеше „Недей!“ направо я ужасяваше.

А това не беше всичко. Дръзката ръка започваше да я разсъблича. Дори насън Михримах се срамуваше. Потъваше вдън земя... А от друга страна, викаше: „Не! Това не е истина! Сън е. След малко ще се съмне, ще се събудя и всичко ще свърши“.

Ръката обаче не спираше, Михримах се гърчеше до полуда.

Скачаше от леглото, облята в студена пот, но щом се сетеше, че се е гърчила от удоволствие, изпадаше в друг шок. „Пази ме, пази ме!" крещеше в себе си. Струваше й се, че всички я гледат, имаше чувството, че е омърсена.

Тази сутрин се събуди пак така – сред тръпките на удоволствието и с чувството на срам.

– Какво й е на моята принцеса? – попита гувернантката.

Есма от доста време забелязваше странното състояние на принцесата.

– Нищо ми няма!

– Има ти, има! – настоя Есма. – Откакто сме се върнали от кораба на капитан Баба, на моята принцеса й става нещо. Стенете през нощта...

– Стена ли?

– Да, принцесо! Стенете.

Ето че беше станала за срам. Значи онова, което изживяваше насън, се проявяваше в реалността с такива позорни реакции.

– Да не би да сте болна?

– Казах ти, дадъ, нищо ми няма!

Гувернантката изобщо не повярва на този отговор.

– Или онзи юнак с извитите вежди е взел ума на моята принцеса?