Съдбовният кораб [bg]

— Помогни ѝ, глупачке! — заповяда той с отвращение. Двамата мъже напуснаха стаята. Никой не се обърна да види дали жените ги следват.

Скришом, Малта грабна сухар от масата и го натъпка в устата си. Сдъвка го на сухо и преглътна с усилие. Не знаеше откъде намери сили да помогне на Кеки да се изправи и да ги последват. Жената все се препъваше в нея, докато залитаха една до друга. Мъжете бяха извървели цялата дължина на кораба и двете жени бяха принудени да забързат след тях. На Малта не ѝ се понрави погледът, който един от моряците ѝ хвърли. Изглежда, се подиграваха на външния им вид дори докато ги оглеждаха похотливо.

Двете спряха зад сатрапа. Някакъв мъж бързо преместваше притежанията си изпод една груба, стъкмена от дърво палатка, вдигната на палубата под скелетната крепост. Щом той извлачи нещата си, капитанът подкани сатрапа с жест да влезе вътре. Косго любезно наклони глава към него и влезе във временните си покои.

Докато помагаше на Кеки да влезе, мъжът, изместил нещата си, постави ръка на рамото на Малта. Тя погледна към него объркано, питайки се какво иска, но той само се ухили, отправяйки запитване към сатрапа над главата ѝ. Косго се засмя шумно в отговор, но поклати глава. После каза нещо, като повдигна рамене. Малта улови думата „по-късно“. Сатрапът завъртя очи сякаш се дивеше на въпроса на мъжа. Мъжът изписа престорено разочарование на лицето си, но сякаш без да иска спусна ръка по тази на Малта, като за миг докосна извивката на ханша ѝ. Малта възкликна шокирано. Капитанът го побутна приятелски и Малта заключи, че това трябва да е първият помощник. Не разбираше какво точно се бе случило току-що, но реши, че не я интересува. Игнорира всички, за да помогне на Кеки да се добере до единствената койка, но щом я достигнаха, жената се изсипа като безгръбначно на пода до нея. Малта безнадеждно я задърпа за ръката.

— Не — промълви Кеки. — Остави ме тук. Иди застани до вратата. — Малта я изгледа смаяно. Жената вложи цялата си останала сила в нареждането си: — Не го подлагай на съмнение сега. Прави каквото ти казвам.

Малта се поколеба, но после усети погледа на капитана върху себе си. Надигна се неловко и закуцука през стаята, за да застане до вратата. Като прислужница, присветна ѝ внезапно. В нея пламна гняв, който обаче не успя да ѝ даде сили. Очите ѝ се залутаха из малката стая. Стените бяха от кожа. Имаше само една койка и малка масичка, на която гореше фенер. И това беше всичко. Очевидно беше временно. Замисли се над това. Миг по-късно капитанът пожела приятна вечер на сатрапа. Вратата едва се бе хлопнала зад мъжа и Малта се свлече на пода. Все още беше гладна и жадна, но засега и сънят щеше да свърши работа. Придърпа одеялото си по-плътно около себе си.