Съдбовният кораб [bg]

После, също толкова внезапно, колкото я бе обзел, пристъпът отмина. Остави предните си крака да се спуснат обратно на хладния черен под. Замълча и се заслуша как последното ехо от собствения ѝ глас затихва и умира. Затихва и умира, помисли тя. Всички те са направили точно това и аз съм последното глупаво ехо, все още отскачащо от тези глухи камъни, неспособни да ме чуят.

Напусна зданието и започна да обикаля изоставените улици на мъртвия град. Дневната светлина избледняваше. Бе летяла бързо и усилено, за да достигне това място и да открие единствено смърт. Преданата памет на камъка бе оставила града в застой. Той бе загинал преди десетилетия и въпреки това животът не бе успял да превземе мястото. Мъхестите жилки, борещи се да превземат прослойките на улицата, бяха жалки. Типично за хората, презрително си помисли Тинтаглия. Това, което повече не можеха да използват, не можеше да използва и никое друго същество. Миг по-късно горчивината на мисълта ѝ я шокира. Значеше ли това, че смята, че Древните не са били по-различни от човеците, оставили я затворена толкова години?

Облицован с камъни кладенец и остатъците от подемен механизъм я откъснаха от мислите ѝ. Почувства приятен прилив на очакване при вида им. Затърси древния спомен. Ах, да. Тук, много отдавна, други от вида ѝ бяха пили, но не вода, а носещата се сребриста течност на магията, чиито жилки обгръщаха паметния камък. Дори за дракон това беше силен опиат. Да пие от него така, неразреден, беше като да постигне единение с вселената. Споменът беше изкусителен. Почувства прилив на копнеж за това усещане на връзка. Подуши ръба на кладенеца и надзърна в дълбините му. Докато завърташе глава, ѝ се стори, че зърна далечен проблясък на сребристо на самото дъно, но не можеше да е сигурна. Нима звездите не блестяха през деня на дъното на най-дълбоките кладенци? Можеше да не е нищо повече. Каквото и да беше, бе твърде далеч от обхвата на зъбите или ноктите ѝ. Нямаше да пие до насита течна магия оттук. Никой дракон никога повече нямаше да го направи. Да си спомни това невкусено удоволствие бе просто още едно изтезание за нея. То определяше агонията на нейната самота. Много предпазливо тя разби ръждясалите останки от подемния механизъм и ги бутна в кладенеца. Остана заслушана в дрънченето на парчетата, трополящи надолу по тесния отвор.