Съдбовният кораб [bg]

Тинтаглия се спусна към него както драконите бяха правили винаги, и почти се уби. Наследствените спомени ѝ казваха, че драконите винаги бяха пристигали като се приземяваха в самата река. Така се постигаше едно зрелищно, показно пристигане. Плъзгащото се гмурване от синьото небе в хладната вода винаги бе предизвиквало забележителен, мек плисък. Кацането на дракон винаги разклащаше акостиралите кораби в котвените им стоянки. Водата омекотяваше приземяването, след което драконът излизаше от хладните дълбини на покрития с камъчета бряг под виковете и приветствията на събралата се тълпа.

Реката бе далеч по-плитка от тази в спомените ѝ. Вместо да се гмурне напълно и да позволи на водата да я поеме, Тинтаглия се разби в нея. Беше дълбоко едва до раменете ѝ и трябваше да е доволна, че не си счупи краката. Единствено омекотяването от силните ѝ мускули успя да я предпази. Разцепи си два нокътя на предния ляв крак и болезнено натърти разгърнатите си криле, докато излизаше от водата не под съпровода на възклицания и приветствени песни, а на фона на шептящия сред изоставените сгради вятър.

Почувства се сякаш обитаваше някакъв сън. Паметният камък бе почти глух за нахлуването на органичен живот. Докато си спомняше какво се предполага да бъде, той отхвърляше протягащите се корени на растенията. Животните, които иначе биха имали възможността да използват града като място за гнездене и намиране на хралупа, бяха прогонени от спомените на камъка за мъже и жени, живеещи там. Макар и след всички тези години, тя виждаше единствено колебливи признаци, че някога природата отново ще превземе мястото. Мъх бе започнал да се настанява в удобните пукнатини между павираните камъни и ъглите на стъпалата. Гарвани и врани, винаги гледащи пренебрежително на човешките претенции за майсторство, имаха няколко разбъркани гнезда, подаващи се от рамките на прозорци или затъкнати в камбанарии. Водорасли бяха полепнали по краищата на фонтаните, които все още задържаха дъждовна вода, пленена в богато украсените им легени. Куполи се бяха срутили върху сградите си. Външните стени на някои от постройките бяха рухнали по време на някакъв отдавна отминал трус, оставяйки вътрешните стаи открити за есенния ден и разнасяйки отломки по улицата под тях. Рано или късно природата винаги възтържествуваше. В крайна сметка градът на Древните щеше да бъде погълнат от дивия свят и тогава никой нямаше да си спомня времето, когато човек и дракон бяха съжителствали заедно.

Тинтаглия се изненада, че подобна мисъл можеше да ѝ скъса сърцето. Човечеството не я привличаше особено в сегашната си форма. Бе имало време, нашепваха предците ѝ от дълбините на съзнанието ѝ, когато драконовата същина се бе смесила с природата на човека и от това случайно сливане се бяха появили Древните. Високи и стройни, с драконови очи и златиста кожа, тази древна раса бе живяла рамо до рамо с драконите и се бе къпала във величието на тази симбиоза. Тинтаглия вървеше бавно по улици, направени щедро широки, за да позволят лесното преминаване на дракон. Стигна до правителствените здания, изкачи широките, плитки стъпала, направени така, че видът ѝ да разполага с елегантен достъп до общите зали на Древните. Външните стени на тези сгради все още проблясваха в черно, украсени с искрящи в бяло барелефни фигури. Кариандра Плодородна продължаваше да разорава земите си след масивните си волове, докато на противоположната стена Сесикария разгръщаше широко крилете си и тръбеше безмълвно.