Съдбовният кораб [bg]

— Ще се опитам. — Малта почувства, че само оформя думите с уста, но Кеки като че ли ги разбра.

— Помогни ми да оживея — повтори Кеки. Опитите ѝ да говори разцепваха устните ѝ. Пое си дъх с ридание. — Моля те. Помогни ми да оживея, а после аз ще ти помогна. Обещавам.

Беше заричането на бито дете, обещаващо подчинение само и само болката да спре. Малта потупа рамото на жената. Повдигна главата на Кеки неловко и я постави там, където седалката на лодката не притискаше бузата ѝ толкова силно. Обви се около гърба на съветничката, за да споделят топлината на телата си. Това беше всичко, което можеше да направи за нея.

Малта принуди схванатите мускули на врата си да завъртят главата ѝ така, че да погледне към сатрапа. Владетелят на цяла Джамаилия се взираше злобно в нея от дъсчената седалка, където се беше свил. Челото му бе отекло над подпухналите му очи и изкривяваше лицето му.

Малта се извърна от него. Опита се да се подготви за нощта като прибра ръце в ръкавите на робата си, повдигайки яката колкото се можеше по-нагоре и прибирайки краката си под полите. Сгушена до Кеки на дъното на лодката, тя си представи, че сега ѝ беше по-топло. Затвори очи и се унесе.

— Ко’ е тфа?

Малта го игнорира. Нямаше да бъде примамена в поредната разправия. Нямаше сили за това.

— Ко’ е тфа? — повтори настоятелно сатрапът.

Малта отвори очи и леко повдигна глава. После светкавично седна изправено, карайки лодката да се заклати бясно. Нещо идваше срещу тях. Тя примижа към него в опит да му придаде позната форма. Само жив кораб можеше да се движи нагоре по Дъждовната река. Всичко друго щеше да се превърне в жертва на разяждащите ѝ води. Но формата бе по-близо до водата, отколкото един жив кораб трябваше да бъде, и изглежда, имаше едно-единствено правоъгълно платно. Осветяваха я единствено собствените ѝ, приглушени фенери, но на Малта ѝ се стори, че забелязва движение и от двете страни. Високият деформиран нос подскачаше, докато корабът си проправяше път нагоре по реката. Малта се изправи със скърцане, разтягайки крака, докато наблюдаваше приближаващия кораб с неверие, което ѝ пречеше да го възприеме. Клекна обратно. Беше тъмно, а лодката им беше малка. Възможно беше корабът да ги подмине, без да ги забележи.

— Какво е това? — болезнено произнесе сатрапът.

— Тихо. Това е калсидска бойна галера. — Малта се взираше в настъпващия кораб. Сърцето ѝ биеше бясно в гърдите. Каква работа имаше калсидски кораб, плаващ нагоре по Дъждовната река? Единственото обяснение беше да шпионира или напада. И все пак беше единственият кораб, който бяха видели. Очакваше ги спасение — или жестока смърт. Докато се колебаеше, чудейки се какво да прави, сатрапът действа.

— Помощ! Помощ! Тук сме! Тук сме! — Той се надигна до полуклек при кърмата на лодката, стиснал с една ръка ръба ѝ, а с другата махаше ожесточено.

— Може да не са приятелски настроени! — смъмри го Малта.