Английският шпионин [bg]

— Какви центрофуги?

Реза Назари се усмихна. Това бе професионална усмивка, внимателна, дискретна. Той беше дребен слаб мъж с дълбоко поставени кафяви очи и ниско подстригана брада, по-скоро чиновник, отколкото полеви агент, човек с умерени възгледи — или поне така заяви, когато направи първоначалното си предложение към Службата две години по-рано, по време на едно работно посещение в Истанбул. Каза, че иска да спести на страната си още една катастрофална война, че иска да служи като мост между Службата и прогресивно мислещите като него хора във ВЕВАК. Мостът не излезе евтин. На Назари бяха платени над един милион долара — потресаваща сума по стандартите на Службата. В замяна той бе предоставял непрестанно висококвалифицирана информация, която бе дала на израелските политици и военни лидери безпрецедентен поглед върху иранските намерения. Реза Назари бе толкова ценен, че Службата бе създала убежище за неговото семейство, в случай че някога предателството му бъдеше разкрито. Без знанието на Реза процедурата по извеждането му бе задействана по-рано същия ден.

— Ние бяхме по-близо до създаването на ядрено оръжие, отколкото си давахте сметка — каза Назари. — Ако Алон не беше взривил онези четири съоръжения за обогатяване, след една година щяхме да имаме готово оръжие. Обаче ние възстановихме онези съоръжения и добавихме още няколко. И сега…

— Отново сте близо.

Реза кимна утвърдително.

— Но това, изглежда, не притеснява вашите приятели в Америка. Президентът иска да сключи своето споразумение. Време е да се оправят сметките, както се казва.

— Сметките на президента не интересуват нашата служба.

— Но вие споделяте неговото заключение, че сдобиването на Иран с ядрено оръжие е неизбежно. Узи няма стремеж към военна конфронтация. Обаче Алон беше друго нещо. Ако имаше възможност, той щеше да ни изравни със земята. — Иранецът бавно поклати глава. — Интересно защо Алон е следил онази кола в Лондон.

— Да — каза Яков. — Наистина е интересно.

Един пътен знак прелетя край прозореца на Назари: „Чехия 42 км“. Той отново погледна часовника си.

— Защо не се срещнахме на обичайното ни място?

— Имаме малка изненада за теб, Реза.

— Каква изненада?

— Нещо, с което да покажем нашата благодарност за всичко, което си направил.

— Колко остава?

— Не е далече.

— Трябва да се върна в хотела най-късно до полунощ.

— Не се притеснявай, Реза. Ще спазиш вечерния си час.