Сребристи сенки [bg]

Но предложението й заседна в ума ми и не ми даваше мира, докато присъствах на занятията през този пореден учебен алхимистки ден. Разговорът с Ейдриън бе повдигнал духа ми, както и увереността, че той скоро ще говори с Карли. Отчаяно се надявах, че Кийт ще им даде някаква информация къде се намирам. Оттам нататък не знаех как точно ще ме измъкнат от тук, но вече си представях как освобождават всички останали затворници заедно с мен. Ако успеех да ги върна в свободния свят, защитени от възможността да се манипулира съзнанието им, това щеше да бъде добре свършена работа.

Превъртах думите на Ема в главата си, опитвайки се да разреша проблемите, възникнали пред мен. Това, от което се нуждаех в действителност, беше свободен достъп до етажа с килерите с материалите, които Шеридан ми бе наредила да подредя. За да се добера до тях, трябваше да се движа наоколо, без да ме забележат, което не беше лесно, но всъщност беше по-лесно, отколкото да се измъкна от стаята си. Заключването на стаите през нощта беше голям проблем.

Въпреки че Ема и още неколцина други ме наблюдаваха нетърпеливо през целия ден и бяха най-разтревожени за резултатите, в крайна сметка споделих проблема с Дънкан по време на часа по изобразително изкуство. Той никога не споделяше подробности от миналото си, но аз бях събрала откъслечна информация за нещата, които са важни за него. Разбира се, тайнствената Шантал беше едно от тях, освен това той понякога разказваше за художествените си занимания, преди да дойде тук. Едно от нещата, за които не говореше много, но аз бях забелязала, бяха техническите му умения и познанията му за различните уреди. Ежедневно някой от нас имаше проблем със статива и Дънкан винаги беше този. Който помагаше да се регулира. Дори съм го наблюдавала да помага на инструкторите, както онзи път, когато проекционният апарат на Харисън спря да работи.

— Знаеш ли как работят заключалките на вратите в стаите ни? — попитах го същия ден. Бяхме приключили с натюрмортите, при все че Дънкан ме увери, че това е доста популярно задание и скоро ще се върнем пак към него. Сега се трудехме над скучната задача да моделираме ръчно глинени купи.

— Заключват — отвърна той безцеремонно. — Възпрепятстват отварянето на вратите.

Едва се сдържах да не завъртя очи.

— Зная. Имам предвид, знаеш ли как…

— Да, да, зная какво имаш предвид — прекъсна ме той. — И няма защо да се безпокоиш за това. И без това вече играеш достатъчно опасна игра.

Озърнах се, но никой не ни слушаше, докато работехме на масата.

— Това не е игра! — изсъсках. — Това е сериозно. Мога да предпазя останалите от промиването на мозъците им. Както помогнах на Джоуна.

— И междувременно да съсипеш целия напредък, който си постигнала досега, и отново да се озовеш в единичната килия. — Малката бръчка между веждите беше единственият външен признак на безпокойството му. — Не мога да понеса изчезването на още един приятел, Сидни.