Тайната на забранената книга [bg]

То се засмя отново и зърната ми пламнаха.

— Още не, Шийте зрящ, но един ден може да се молиш да умреш.

Гняв. Това беше. Гневът беше подействал преди. Гняв и една дума с А. Но каква беше тази дума? Какво ме беше спасило преди? Каква беше тази злочеста мисъл, тази нещастна мисъл, която можеше да ме смрази отвътре и да ме накара да се чувствам като смъртта?

— Ананас — промърморих. Не, не беше това. Артефакт? Адам? Съмнително. Позволено ли ми беше? Да правя секс точно тук и сега? Не беше ли казало то: „Легни долу, човеко“? Коя бях аз да не се подчиня?

Коленичих на хладния мраморен под на музея и плъзнах полата си над бедрата, оголвайки се, предлагайки се. Ето ме. Вземи ме!

— И на четирите! — каза то зад мен, смеейки се отново и аз отново почувствах хладния наниз перли да се плъзга бавно между бедрата ми, през напрегнатата плът между подутите ми, гладки устни. Отпуснах се напред на ръце и колене. Гърбът ми се изви, задникът ми се повдигна и аз издадох звук, който изобщо не беше човешки.

Умът ми се стопяваше. Можех да го усетя, а все още дори не знаех дали зад мен беше В’лане или някое друго Фае, което щеше да ме притисне на пода и бавно да ме чука до смърт. После ръцете му бяха на задника ми, то ме наместваше и ако бях Нул, бях забравила, че имам ръце, и ако имаше копие наблизо, бях забравила, че имам чанта, и ако някога имах сестра, убита някъде в Дъблин…

— Алина! — Думата изригна от мен с такава страст и отчаяние, че от устните ми се пръсна слюнка.

Изтръгнах се, обърнах се и плеснах с двете си длани гърдите на В’лане.

— Прасе такова! — измъкнах се настрани като гологъз рак, отчаяно се стремях да стигна до чантата си, която бях пуснала на няколко метра, заедно с блузата и обувките.

Докато стигна до малката купчинка изоставени вещи, Фае вече не беше вцепенен. Баронс беше прав — колкото по-висша беше кастата, толкова по-могъщо беше Фае. Очевидно можех да вцепенявам членове на кралската фамилия едва за миг. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно.

— Ние не сме прасета — каза то хладно, докато се изправяше. — Хората са животни.

— Да, бе. Не съм аз този, който едва не ме изнасили.

— Ти го искаше и още го искаш — каза то равно. — Тялото ти изгаря за мен, човеко. Ти искаш да ме боготвориш. Ти искаш да си на колене.

Най-ужасното беше, че е прав. Исках. Дори сега гърбът ми беше все още извит в чувствена покана, задникът ми беше вирнат като на разгонена котка и всяко мое движение беше гъвкаво и меко. Бях едно голямо изкушение. В мен живееше безмозъчна нимфоманка, която не се интересуваше колко оргазма са нужни, за да умре. С треперещи ръце грабнах чантата си.