Открадни си свят [bg]

7.

— Какво смяташ, докторе? — проскърца старецът в количката, когато засвири познатата заключителна музика и нагоре по екрана запълзяха имената на участниците. — Дали Брайън ще успее да стигне навреме, преди да го усети онази проклета дъртачка? Ами принцеса Вилхелмина? Дали анестезиологът я е познал? Мисля, че той беше онзи, дето се навърташе тогава под прозорците й, а?

— За мен всички еднакви — призна докторката, като подръпваше замислено ушите си, сякаш за да се събуди след визуалния транс.

Какво? Хайде стига, докторе! Та това е „Трудна професия“! Всички го гледат. И Глория даже…

Което бе напълно възможно. Глория винаги следеше сапунените опери, като се кискаше и ревеше на правилните места. Вярно, че в нейната стая това бяха двете й основни занимания — да се киска и плаче, докато тъпче гигантското си тяло с кренвирши и сладкиши, а останките им да размазва по всичко, до което достига. Чичо Чарли бе успял да запише един от последните епизоди и сега го пускаше в обратна посока и на висока скорост. Астрологичните мандали по стените сияеха в оранжева, отразена светлина. Из въздуха се носеха странни миризми от запалените кандила.

Докторката бе дошла, за да го прегледа във връзка с някаква загадъчна болка, която чичо Чарли твърдеше, че усеща в гърдите. След известно губене на време, което включваше и смазването на сложните механизми на неговата количка, болката изчезна също толкова загадъчно, колкото се бе появила. Но старецът настоя доктор Ирск да остане, за да гледат заедно неговия видеозапис. Съвсем типично за обречени на постоянна самота пациенти, сметна докторката. Всички от персонала се оплакваха от подобни неща.

— Клив, не мисля, че разбираш напълно последствията от това, което ми говориш — рецитираше една от героините на екрана. Епизодът отново бе тръгнал в нормална посока и с нормална скорост.

Веспанката разгъна крака и се надигна несръчно от кушетката.

— Аз трябва върви — каза тя. — Трябва иде провери за другите, чичо Чарли.

Тя произнесе внимателно името му. Знаеше, че се сърди, когато го бърка. А сърдитият чичо Чарли можеше да бъде опасен. Тогава започваше да буйства, да се носи с пълна скорост из стаята, да се блъска в мебелите и да троши уредите. Сестрите се оплакваха, че ги притискал в някой ъгъл и ги опипвал с изсъхналата си ръка. Каквито и количества успокояващи да му наливаха, организмът му по някакъв начин все успяваше да ги неутрализира. Стига само да пожелае.

Чичо Чарли се извъртя внезапно и препречи пътя на докторката.

— Чакай сега, бе жена, ти трябва да имаш свое собствено мнение! — захленчи той. — Мнение на специалист! Каква според теб е диагнозата? — Определено обичаше да я дразни. — Ей, виж — той посочи екрана. — Знаеш ли кой е това? Доктор Маршал, нали? Този, който се опитва да отведе дъщерята на Клив.