Открадни си свят [bg]

Дикстимифст опря плавника си в страничното прозорче.

— Ако заговори, поне може да ни каже какво иска да яде — рече той.

— Може би те не говорят — отвърна жена му. Мъжът й беше сантиментален стар глупак, готов да очаква всякакви чудеса. Тя беше прагматикът, този, който обикаля с шапката, когато представлението свърши. Тя решаваше колко да вземат в различните райони, къде да отнасят мутиралите недоносчета и как да ги скриват така, че никой да не ги намери. Беше свикнала да поема отговорност. Ако оставеше на Диксти, сигурно по цял ден щеше да се навърта край клетките и да се любува на странните екземпляри вътре, а току-виж започнал и да им се извинява, задето са ги затворили.

Тунелът, който бяха избрали, беше съвсем пуст, нито пешеходци, нито превозни средства. В последните дни трафикът постепенно се разреждаше и в двете полусфери. Толкова по-добре. Бимприлик натисна спирачката и изви към стената.

— Скъпи, не е ли време да си изпробваш гласа? — попита тя.

Съпругът й се изхлузи от кабината и тръгна към края на автоколоната, за да извика. По ехото можеше да определи в каква посока е най-близкото движещо се тяло, независимо дали е машина, или група от хора.

Но този път той извървя само няколко крачки и спря.

— Е, накъде сме? — попита го някой.

— Тихо, слушайте — скара им се той.

— Но ти още не си извикал, миличък — отбеляза Бимприлик.

— Така е — кимна той и се показа през прозорчето. — Бим, излез навън. Искам да чуеш нещо. — Той вдигна глава и погледна нагоре.

Бимприлик постави плавник на дръжката и открехна вратата. И без това ми се пишка, рече си тя и излезе.

Точно над тях имаше отвор на голяма шахта и Дикстимифст стоеше под нея, разтворил всички платна на лицето си, за да улавя и най-малките нюанси на стелещия се отгоре звук.

— Чуваш го, нали, Бим? — попита шепнешком той.

— Да, скъпи — потвърди тя и ушите й се разтресоха уплашено. — Чувам го.