Открадни си свят [bg]

— Налага се да се погрижим за собствената си безопасност — обясняваше тя, докато повдигаше с обиграни движения чашката за чай. — Нашата малобройна общност… — добави тя, сякаш Табита не знаеше.

Не ставаше ясно от какво да се защитават. Поне Табита не знаеше за и госпожа Гудселф така и не обясни. Говореше за „рисковете“ и за „адекватни защитни мерки“.

— Идва време, когато човек трябва да тропне с крак — приключи решително тя.

Капитанът искаше да си върви. Стаята пулсираше пред очите й.

— Хайде да не говорим какво време идва — помоли капитан Джут.

Един от сервитьорите разсипа малко крем върху някакъв клиент и бе отведен тържествено под охраната на двама свои колеги. Капитанът потърка уморено челото си. Беше изпотено. Какво, по дяволите, ставаше? Никой освен нея не бе впечатлен от сцената.

— Каквото и да приказват — продължаваше с надменна усмивка Мардж Гудселф — не бива да притъпяваме нашата бдителност. Вие капитане, разполагате със свои средства — тя кимна към Кени, — ние пък подсигурихме наши.

Захаросаните ястия бяха клопка за слабоволеви. От Клементинската палата искаха разрешението й да действат с твърда ръка.

— Ще видя какво мога да направя — обеща уклончиво Джут. — Ще ви изпратя решението си. — Вътре в нея се надигаше странна и необяснима вълна на ярост. Защо се опитваше да успокоява тази превзета жена, с нейното златно колие и смешна шапка? Тя повдигна глава.

— Кени? — Трантът скочи и я приближи с гъвкава походка. — Ченгета — произнесе тя, съзнавайки, че госпожа Гудселф би сметнала лази дума за твърде вулгарна. — В Клементинската палата.

— Ню Литъл Фоксборн — поправи я Мардж Гудселф невъзмутимо усмихната.

— Какво? — обърна се учудено към нея Табита.

— Ние така предпочитаме да му казваме. Ню Литъл Фоксборн — повтори с приятен глас Мардж Гудселф.

Капитанът се извърна към своя пазач. Очите му бяха жълтеникави, езикът му червенееше между зъбите, по които имаше остатъци от храна. Какво са му давали?

— Ченгетата, Кени — повтори Капитанът, — са в Ню Литъл Фоксборн. Искам да ги наглеждаш. Знаеш какви ги вършат.

Тя мислеше за тялото, което бяха открили край алеята за разходки, в подножието на Клементинските стъпала. Беше гледала репортажа по новините, а Кени бе споделил с нея, че по негово мнение вратлето на нещастния млад мъж е било скършено още преди да се изтърколи долу, а останалите увреждания бяха вторични.

— Ще ми се да разбера какво мислиш по въпроса, Кени — довърши тя и избърса длани в бедрата си.

Кени наклони глава и приведе гръб в знак на одобрение.

— Хубави хора — изфъфли той. — Работливи.

Не беше точно реакцията, която Табита очакваше. Но като размисли, какво друго? Както и да е. Всъщност какво лошо да съществува някаква организация за безопасност? Винаги има и такива, дето искат да си премерят силите. Затова са тук, затова тръгнаха към неизвестното. Тя почувства, че от плещите й се смъква невидима тежест: нещо твърде голямо, за да го улови.