Изтръгнати от корен [bg]

— Не! — надвика той шума и като ме хвана за ръка, ме завъртя към дървото-сърце. — Дошли сме за кралицата. Ако прахосаме силите си в безсмислена битка, всичко ще бъде напразно.

Държахме се далеч от дървото, но богомолките ни изтласкваха малко по малко към него, притискаха ни под короната му и миризмата на плодовете му пареше в ноздрите ми. Стволът му беше невъобразимо голям. Никога не бях виждала такова огромно дърво, дори в най-затънтените краища на гората; в размерите му имаше нещо гротескно, напомнящо на кърлеж, подут от кръв.

Този път заплахата нямаше да подейства, дори да успеех да събера достатъчно ярост за фулмия: Лесът нямаше да ни предаде кралицата, дори и за да спаси такова голямо дърво-сърце, не и след като знаеше, че така или иначе ще го убием по-късно, докато я пречистваме. Нямах идея какво можем да направим: гладката му кора блестеше твърдо като метал. Змеят я гледаше с присвити очи и мърмореше нещо, като движеше ръце, но още преди пламъците да се стрелнат към кората, инстинктивно знаех, че ще бъдат безполезни; не вярвах също, че омагьосаните мечове на войниците ще успеят да я пробият.

Змеят продължи да опитва най-систематично, макар и в разгара на битката: заклинания за проникване, заклинания за отваряне, заклинания за студ и мълнии. Търсеше някакво слабо място, някаква пукнатина в бронята. Дървото обаче устояваше на всичко, а миризмата на плодовете му ставаше все по-силна. Междувременно бяха убити още две богомолки и четирима войници паднаха мъртви. Каша извика сподавено, когато нещо се изтъркаля с глухо тупване в крака ми; погледнах и видях главата на Янош, ясните му сини очи още се взираха намръщено и целеустремено. Извърнах се ужасена и като застанах на колене, повърнах на тревата едновременно от призляване и безсилие. „Не сега!“, изкрещя Змеят, като че ли можех да направя нещо друго. Никога не бях ставала свидетел на битка и особено на такова клане. Измираха като добитък. Изхлипах в шепите и коленете си, а сълзите ми капеха по пръстта. После разперих пръсти, хванах най-дебелите корени до себе си и напевно произнесох: „Кисара, кисара, виж“.

Корените потрепнаха. ,Кисара“, продължих да повтарям аз, докато по повърхността на корените бавно се събираха капки вода; сълзяха от тях и една по една се стичаха към малките мокри петна. Влагата се разпространяваше в кръг между ръцете ми. Най-тънките разклонения на коренчетата на открито вече се съсухряха. „Тулейон виж — прошепнах аз подканващо, — кисара“. От корените се процеждаше вода на тънки ручейчета и те се гърчеха и извиваха в земята като дебели червеи. Между пръстите ми се събираше кал, която се стичаше от корените и ги оголваше.