Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
Не хранех големи надежди: обикновените ни брадви, саби и коси в долината едва успяваха да одраскат десниците. Този меч обаче кой знае как проникна дълбоко. Във въздуха се разлетяха хитинови шрапнели, а мъжът от другата страна забоде върха на меча си в ставата, която съединяваше шията и главата. Отпусна цялата си тежест върху дръжката и натисна меча навътре. Черупката на богомолката се пропука звучно като крак на рак, главата и челюстите й се отпуснаха. От тялото й потече ихор и обля острието на меча, като вдигаше пара — през нея за миг съзрях златни букви, преди пак да се скрият в стоманата.
Докато умираше, тялото на богомолката се хвърли напред, разкъса обръча от войници и едва не събори коня на Сокола. През пробойната се промъкна друга богомолка и протегна щипци към него, но той стисна здраво юздите в юмрук, за да не позволи на коня си да се изправи на задни крака, после изтегли огненото си ласо и го хвърли в лицето й.
Просната на земята с Каша, не успях да видя почти нищо друго от битката. Чувах насърчителните викове на принц Марек и Янош към войниците и все по-острия, стържещ звук на метал в черупка. Царяха хаос и шум и всичко се случваше толкова бързо, че не можех да дишам, какво остава да мисля. Вдигнах очи към Змея, който се бореше със собствения си уплашен кон; видях го как изръмжа нещо под носа си и освободи краката си от стремената. После хвърли юздите на един войник, чийто кон тъкмо се свличаше от зейнала рана в гърдите, и скочи на земята до нас.
— Какво да правя? — извиках аз, търсейки отчаяно подходящото заклинание. — Муржетор…?
— Не! — надвика той шума и като ме хвана за ръка, ме завъртя към дървото-сърце. — Дошли сме за кралицата. Ако прахосаме силите си в безсмислена битка, всичко ще бъде напразно.
Държахме се далеч от дървото, но богомолките ни изтласкваха малко по малко към него, притискаха ни под короната му и миризмата на плодовете му пареше в ноздрите ми. Стволът му беше невъобразимо голям. Никога не бях виждала такова огромно дърво, дори в най-затънтените краища на гората; в размерите му имаше нещо гротескно, напомнящо на кърлеж, подут от кръв.
Този път заплахата нямаше да подейства, дори да успеех да събера достатъчно ярост за фулмия: Лесът нямаше да ни предаде кралицата, дори и за да спаси такова голямо дърво-сърце, не и след като знаеше, че така или иначе ще го убием по-късно, докато я пречистваме. Нямах идея какво можем да направим: гладката му кора блестеше твърдо като метал. Змеят я гледаше с присвити очи и мърмореше нещо, като движеше ръце, но още преди пламъците да се стрелнат към кората, инстинктивно знаех, че ще бъдат безполезни; не вярвах също, че омагьосаните мечове на войниците ще успеят да я пробият.
Змеят продължи да опитва най-систематично, макар и в разгара на битката: заклинания за проникване, заклинания за отваряне, заклинания за студ и мълнии. Търсеше някакво слабо място, някаква пукнатина в бронята. Дървото обаче устояваше на всичко, а миризмата на плодовете му ставаше все по-силна. Междувременно бяха убити още две богомолки и четирима войници паднаха мъртви. Каша извика сподавено, когато нещо се изтъркаля с глухо тупване в крака ми; погледнах и видях главата на Янош, ясните му сини очи още се взираха намръщено и целеустремено. Извърнах се ужасена и като застанах на колене, повърнах на тревата едновременно от призляване и безсилие. „Не сега!“, изкрещя Змеят, като че ли можех да направя нещо друго. Никога не бях ставала свидетел на битка и особено на такова клане. Измираха като добитък. Изхлипах в шепите и коленете си, а сълзите ми капеха по пръстта. После разперих пръсти, хванах най-дебелите корени до себе си и напевно произнесох: „Кисара, кисара, виж“.
Корените потрепнаха. ,Кисара“, продължих да повтарям аз, докато по повърхността на корените бавно се събираха капки вода; сълзяха от тях и една по една се стичаха към малките мокри петна. Влагата се разпространяваше в кръг между ръцете ми. Най-тънките разклонения на коренчетата на открито вече се съсухряха. „Тулейон виж — прошепнах аз подканващо, — кисара“. От корените се процеждаше вода на тънки ручейчета и те се гърчеха и извиваха в земята като дебели червеи. Между пръстите ми се събираше кал, която се стичаше от корените и ги оголваше.