Драконите на изчезналата луна [bg]

— Знаеш ли, Гатанко — прошепна Тасълхоф, — казах, че е мой приятел, но признавам, че доста трябва да се потрудиш, за да харесаш Рейстлин. Понякога дори си мисля, че не си струва усилието. Говореше за Карамон и останалите, сякаш са се удавили в Кървавото море, но в действителност не стана така. Елфите ги спасиха. Знам го, понеже Карамон ми е разправял цялата история. И Рейстлин го знае, защото по-късно се срещна с тях. Но ако сега си мисли, че са се удавили, значи очевидно все още не знае, че не са, което пък значи, че сигурно се намираме някъде по времето когато си мисли, че са се удавили, но не се е срещал с тях. Което ни води до това — продължи със страхопочитание и вълнение Тас, — че току-що открих друга част от миналото.

Гатанко го изгледа подозрително и отстъпи няколко крачки.

— Сигурен ли си, че не си срещал братовчед ми Стронцийдеведесе?

Тас тъкмо се канеше да отговори, че не е имал удоволствието, когато по коридора отекнаха стъпки. Определено не принадлежаха на магьосника обаче, който едва издаваше звук, освен когато кашляше или шумолеше с мантията си. Стъпките звучаха по-скоро гръмко и внушително и изпълваха коридора с ужасен шум.

Ръката, която стискаше рамото на кендера, го издърпа още по-навътре в сенките и отново го стисна, за да го предупреди да мълчи. Гномът, който в отсъствието на каквито и да е бутала или предавки очевидно най-сетне беше открил инстинкта си за самосъхранение, отдавна се бе притиснал към стената по такъв начин, че лесно биха могли да го объркат със скална рисунка.

Един мъж, който изглеждаше поне толкова внушителен и заплашителен, колкото звучаха стъпките му, изпълваше коридора с движение и живот. Беше висок и мускулест, носеше тежка, орнаментирана броня, която се изливаше по тялото му и явно бе единственото нещо, което в този момент го бавеше. В ръката си държеше рогатия шлем на Драконов повелител. На бедрото му подрънкваше чудовищен меч. Без съмнение знаеше съвсем точно накъде се е упътил, защото крачеше целенасочено и без да се оглежда наляво или надясно. Ето защо неминуемо се натъкна на Рейстлин, който от своя страна бе принуден да отстъпи към стената, за да не бъде прегазен.

Драконовият повелител забеляза магьосника, но му отдели единствено един кос поглед. Рейстлин се поклони. Мъжът продължи по пътя си. Магьосникът тъкмо се канеше също да продължи, когато той внезапно се закова и се обърна на пети към него:

— Маджере — протътна гласът му.

Рейстлин също спря и се обърна.

— Господарю Ариакас?

— Как ти се струва престоят в Нерака? Удобни ли са покоите ти?

— Да, милорд. Дори прекалено комфортни за нуждите ми — отговори магьосникът. Светлината от кристалната топка в края на жезъла му потрепна съвсем слабо. — Благодарен съм за проявения интерес.

— Сестра ти Китиара твърди, че трябва да се отнасяме добре с теб — каза рязко Ариакас. — Не пропускай да й благодариш за застъпничеството.