Прокобата на Господаря Гад [bg]

Но избегнатата на косъм злополука ги запрати твърде близо до скалната стена. Лодката се тресеше от силата, с която Великанът я насочваше полека в по-кротките води.

— Моля те да ми простиш — провикна се той дрезгаво от изтощението, — но май губя уменията си на мореплавател!

Пръстите на Томас побеляваха от стискането на планшира. Подскачаше заедно с лодката и си припомняше: „За смъртта има само един подобаващ отговор“.

„Само един, но не е този“, поклати глава той.

А дали не беше по-добре лодката да го стовари в мътилката, за да се удави? И да не отнесе посланието на Господаря Гад, да не се появи във Весел камък с лишената си от пръсти ръка и пръстена? Не беше герой. Не можеше да оправдае такива надежди.

— Трябва да минем през Сивото, за да продължим на север! — добави гръмогласно Сол по сърцето. — Не е чак толкова опасно… но съм уморен, а реката е пълноводна.

Този път Томас изви глава, за да се взре внимателно във Великана и забеляза, че Сол по сърцето се мъчи. Бузите му бяха хлътнали под скулите, сякаш нещо изсмукваше веселието, а очите му проблясваха в трескава решимост. „Уморен ли? — рече си Томас. — По-скоро изтощен.“

Заклатушка се тромаво от пейка към пейка и накрая се добра до Великана. Темето на Томас едва стигаше до кръста на Сол по сърцето. Отметна глава назад и извика:

— Аз ще държа румпела! Ти си почини!

Устните на Великана се извиха в усмивка за миг.

— Благодаря ти, но… не си готов. Ще ми стигнат силите. Моля те обаче да ми подадеш диамантеното питие.

Томас взе мяха. Трудно би се справил с тежестта му, а и едва се задържаше на крака заради люшкането на лодката. Просто не можеше да го вдигне. Все пак успя да пъхне длани отдолу, изпъшка и някак се изправи.

Сол по сърцето стисна ловко кожата.

— Благодаря ти, приятелю — каза задъхано.

Вдигна мяха и за миг пренебрегна мятащите се води, за да утоли жаждата си, после насочи лодката към устието на Сивата река.

Дървеният корпус пак затрепери от притока на мощ. Щом лодката се вряза в мътилката, Великанът я завъртя по течението и започна постепенно да я извежда встрани. Стигна умело до северния край на течението, възползва се от въртопите покрай стената и обърна нагоре към спокойните води на Бялата река. Още след първия завой грохотът от бурното сливане на двете реки заглъхна бързо зад тях.

И енергията, наситила лодката, също отслабна. Сол по сърцето въздъхна шумно и избърса потта от лицето си. Раменете му се превиха, той натисна мудно румпела надолу и най-сетне поседна на кърмата.

— Ех, приятелю — изпъшка той, — такъв труд е тежък дори за Великаните.

Томас се премести по средата на лодката и се облегна на единия борд. Така не можеше да наднича, но засега гледката не го интересуваше. Други мисли занимаваха ума му, особено загрижеността за състоянието на Сол по сърцето. Не разбираше как Великанът изцеди жизнеността си.