Зовът на барабана [bg]

На обяда разбрах, че лейтенантът идва в дестилерията за терпентин на всеки три месеца и сключва договор за покупка и доставка на различни стоки за флота. Той правеше подобни сделки и с другите плантатори от Крос Крик до границата с Вирджиния, и ясно показа кой край на колонията предпочита.

— Ако има нещо, в което признавам шотландците за най-добри — заяви той доста помпозно, като отпи една трета от уискито си, — то е производството на алкохол.

Фаркард Кембъл, който бе отпивал с наслада от своята калаена чаша, се усмихна суховато и не каза нищо. Джокаста седеше до него на паянтова пейка. Пръстите ѝ почиваха леко на ръката му, чувствителни като сеизмограф, долавящи подземни движения.

Улф направи неуспешен опит да потисне оригване и със закъснение насочи съмнителния си чар към мен.

— В почти всяко друго отношение — продължи той, наведен поверително, — те са както мързеливи, така и упорити, две черти, които ги правят неподходящи за… — В този миг един от младите войници, почервенял от смущение, събори купа с ябълки и създаде достатъчно разсейване, за да попречи на лейтенанта да довърши мисълта си… но за нещастие не успя да го отклони напълно от темата.

Лейтенантът попи потта, която се стичаше под перуката му, и се вгледа в мен с кървясали очи.

— Но доколкото разбирам, вие не сте шотландка, мадам? Гласът ви е много мелодичен и говори за добър произход, ако мога така да се изразя. Няма и следа от варварски акцент въпреки придружителите ви.

— О… благодаря — промърморих аз и се зачудих що за огромна административна некомпетентност бе изпратила този човек да движи сделките на флота в долината на Кейп Фиър, която вероятно беше най-голямото съсредоточие на шотландски планинци в Новия свят. Започнах да разбирам какво има предвид Джош под: „проклетия флот“!

Усмивката на Джокаста беше като залепена. Господин Кембъл до нея вдигна леко сивата си вежда към мен със сурово изражение. Явно нямаше как да пронижа с ножа за плодове лейтенанта в сърцето — поне докато не подпише договора, — затова направих единственото, за което се сетих. Взех бутилката с уиски и напълних чашата му до ръба.

— Много е добро, нали? Няма ли да пийнете още малко, лейтенант?

Наистина беше добро; плавно и сгряващо. И много скъпо. Обърнах се към младия войник, усмихнах му се топло и оставих лейтенанта да си проправя път към дъното на бутилката.

Разговорът продължи на пресекулки, но без повече инциденти, макар че двама войници наблюдаваха с тревога как лейтенантът се налива срещу тях. Нищо чудно — сигурно те трябваше да го качат на коня и да го върнат цял в Крос Крийк. Започнах да разбирам защо са двама.