Зовът на барабана [bg]

— Не искаш ли да се измиеш и преоблечеш, племеннико? — Ноздрите на Джокаста потрепнаха деликатно. — Смърдиш ужасно на катран и въглища.

Помислих си, че е чудесно, че не може да го види. Той не само смърдеше; ръцете му бяха черни, новата риза се бе превърнала в мръсен парцал, а лицето му бе така изцапано, сякаш беше чистил комини. Частите от него, които не бяха черни, бяха червени. Беше оставил шапката си, докато работеше на обедното слънце, и носът му бе добил цвета на варен омар. Не мислех обаче, че това се дължи само на слънцето.

— Миенето може да почака — каза той. — Първо искам да разбера значението на малката ви шарада. — Той фиксира господин Кембъл с тъмносин поглед.

— Примамиха ме в гората под претекст да помириша терпентина и преди да осъзная къде съм, се озовах на маса с британски офицери и казвах „да“ и „не“ на въпроси, за които не знаех нищо, докато този приятел ме риташе по пищялите под масата все едно дресира маймунка!

Джокаста се усмихна.

Кембъл въздъхна. Въпреки събитията от деня по жакета му нямаше прах и старомодната перука стоеше стабилно на главата му.

— Моите извинения, господин Фрейзър, за това, което сигурно ви се е сторило огромно вмешателство. Всъщност пристигането ви беше изключително удачно, но нямахме никакво време да поговорим. Аз бях в Аверасборо миналата вечер и когато разбрах, че сте дошли, беше вече твърде късно да дойда тук и да ви запозная с обстоятелствата.

— Така ли? Е, доколкото разбирам, сега имаме достатъчно време и ви приканвам да го направите — каза Джейми, като тракна леко зъби на „сега“.

— Няма ли първо да седнеш, племеннико? — каза Джокаста и махна изящно с ръка. — Ще отнеме известно време да ти обясним, а денят беше изморителен, нали? — Одисей се бе появил от нищото с ленена кърпа на ръката; постели я със замах на креслото и даде знак на Джейми да седне.

Джейми го изгледа с присвити очи, но денят наистина беше уморителен; виждах мехурите сред саждите по ръцете му, потта беше прокарала бели струи по мръсотията на лицето и врата му. Той се настани бавно в креслото и позволи да сложат сребърна чаша в ръката му.

Подобна чаша се появи сякаш магически и в моята ръка и аз се усмихнах с благодарност на иконома. Не бях влачила трупи, но дългата езда в жегата ме беше изтощила. Отпих с наслада; приятно хладен сайдер, който жилеше езика и утоляваше жаждата.