Зовът на барабана [bg]

Точно когато осъзнах, че този ефект е постигнат чрез нарязан торф, тя взе, че гръмна. Не се чу експлозия, само приглушен шум като от огромна кихавица и лека ударна вълна, която облъхна бузите ми.

Може и да не звучеше като експлозия, но напълно приличаше на такава. Парчета торф и горящо дърво се посипаха по поляната. Надигнаха се викове, а Джейми и офицерите се изстреляха от бараката като стреснати фазани.

— Добре ли си, сасенак? — хвана ме той за ръката, изглеждаше притеснен.

— Да, добре съм — казах малко объркана. — Но какво стана, за бога?

— Проклет да съм, ако знам — рече той, като оглеждаше поляната. — Къде е Иън?

— Не зная. Не мислиш, че има нещо общо с това, нали? — Изтупах саждите от гърдите си и с черни петна по деколтето последвах Джейми към малка група роби, които говореха развълнувано на странна смесица от келтски, английски и някакви африкански езици.

Открихме Иън с един от младите войници. Взираха се с интерес в почернялата яма, която беше зейнала на мястото на купчината.

— Често се случва, доколкото разбрах — каза войникът, когато отидохме при тях. — Не го бях виждал досега обаче — страхотен взрив, нали?

— Кое се случва често? — попитах, надничайки покрай Иън. Ямата беше пълна с почернели чамови трупи, разхвърляни от силата на експлозията. Основата на купчината още беше тук и се издигаше около ямата като ръбче на пай.

— Ами взрив на смола — обясни войникът, като се обърна към мен. Беше дребен и с розови бузи, на възрастта на Иън. — Слагат въглени, мадам, под голям казан със смола и го покриват с пръст и торф, за да поддържат жегата, но така че да влиза достатъчно въздух, та да гори огънят. Смолата извира и изтича през един кух ствол към бъчвата с катран. Виждате ли? — посочи той. Една разцепена трупа висеше над останките от пръснатата бъчва, от която се стичаше лепкав черен катран. Вонята на изгоряло дърво и катран изпълваха въздуха и аз се опитах да дишам само през устата.

— Трудното е да се контролира притокът на въздух — продължи дребният войник, наперен заради компетентността си. — Ако е твърде малко, огънят изгасва; ако е твърде много, се разгаря така силно, че се запалват изпаренията от смолата и всичко гръмва. Както виждате, мадам. — Той посочи важно към близко дърво, където едно парче торф бе излетяло с такава сила, че се беше залепило за ствола като парцалив жълт лишей.

— Трябва хубаво да се нагласи — обясни той и застана на пръсти, оглеждайки се с интерес. — Къде е робът, който трябва да поддържа огъня? Надявам се да не е загинал, горкият нещастник.

Не беше. Докато говорехме, оглеждах внимателно тълпата за ранени, но като че ли всички бяха невредими този път.

— Леля! — възкликна Иън и аз си спомних за Джокаста. Той се завъртя към бараките, но спря и се отпусна. Тя беше там, ясно видима със зелената рокля, стоеше сковано до бараката.