Зовът на барабана [bg]

Отблизо Кембъл се оказа шейсетинагодишен, среден на ръст, но с онзи особен закоравял и жилав вид, който някои шотландци добиват с възрастта. Не толкова загрубяло от вятъра, а по-скоро потъмняло от слънцето, лицето му сякаш беше покрито с дебела волска кожа, която не може да бъде пробита и от най-острия нож.

Кембъл поздрави с удоволствие Джокаста, поклони ми се любезно, изви вежда към Иън, а после насочи проницателните си сиви очи към Джейми.

— Много се радвам, че сте тук, господин Фрейзър — рече той и подаде ръка. — Много се радвам, наистина. Чувал съм доста за вас, откакто леля ви научи за намерението ви да посетите Ривър Рън.

Той изглеждаше искрено доволен да се запознае с Джейми, което ми се стори странно. Не че повечето хора не се радваха да срещнат Джейми — той беше предразполагащ човек, ако мога така да се изразя, — но в поведението на Кембъл се усещаше нещо като облекчение, което ми се стори необичайно за човек, който изглежда така резервиран и мълчалив по принцип.

Ако Джейми забеляза нещо странно, той скри объркването си зад фасада от любезност.

— Поласкан съм, че сте мислили за мен, господин Кембъл — усмихна се той и се поклони пред офицерите. — Господа? За мен е удоволствие да се запознаем.

След тези думи един пълен и смръщен дребосък, на име лейтенант Улф, и двамата му подчинени също се представиха, поклониха се официално, без да обръщат внимание на мен и на Джокаста, и бързо продължиха разговора си за дъски и бурета.

Джейми изви вежда към мен, после леко кимна към Джокаста, предлагайки ми безмълвно да отведа леля му настрани от оживените дейности.

Джокаста обаче не показа никакво намерение да се отдалечи.

— Ти върви, скъпа — рече ми тя. — Джош ще ти покаже всичко. Аз ще почакам на сянка, докато господата си вършат работата; жегата ми идва в повече, опасявам се.

Мъжете се бяха настанили да говорят по работа в една барака, в която имаше груба маса и столове; вероятно тук се хранеха робите, ако се съдеше по облаците черни мухи там. Друга барака служеше като склад; в трета, която беше затворена, вероятно бяха спалните помещения.

Отвъд бараките, към центъра на поляната, имаше два-три големи огъня, над които димяха огромни казани, окачени на триножници.

— Така приготвят терпентина, варят смолата — обясни Джош, като ме видя да гледам един от казаните. — Част от нея се излива в бъчвите направо така — кимна към бараките, където имаше каруца, натоварена с бурета, — но другото се вари. Господата от флота ще кажат колко им трябва, за да знаем.

Едно момченце на седем или осем години се беше качило на висок паянтов стол и разбъркваше казана с дълга пръчка; по-висок младеж стоеше до него с огромна лопата, с която загребваше по-лекия слой пречистен терпентин от казана и го изливаше в бурето до него.

Докато ги гледах, един роб излезе от гората, повел муле, и се насочи към казана. Още един мъж се присъедини и заедно разтовариха буретата от мулето и ги изляха в казана, на силни струи жълтеникава борова смола с остра миризма.