Зовът на барабана [bg]

Вероятно заради близостта на Иън и от желание да е на чист въздух, Джокаста предложи да пояздим до дестилерията за терпентин в гората над Ривър Рън.

— Ден път е натам и обратно, но мисля, че времето ще се задържи хубаво. — Тя се обърна към френските прозорци, където пчелите жужаха над леха златник и флокс.

— Чувате ли ги? — каза тя и обърна леко кривата си усмивка към Джейми. — Пчелите също казват, че ще е горещо и ясно.

— Имате много остър слух, мадам Камерън — рече любезно Фъргъс. — Ако ми позволите да взема кон от конюшните ви обаче, предпочитам да сляза до града. — Знаех, че няма търпение да изпрати вест на Марсали в Ямайка; бях му помогнала да напише дълго писмо предната вечер, в което разказваше за приключенията ни и успешното ни пристигане. Вместо да чака някой роб да го отнесе със седмичната поща, той искаше да го пусне със собствените си ръце.

— Разбира се, господин Фъргъс — рече любезно Джокаста. И се усмихна на всички около масата. — Както казах, трябва да се чувствате у дома си в Ривър Рън.

Тя явно смяташе да ни придружи на ездата; слезе с рокля от тъмнозелен муселин, а момиче на име Федра вървеше след нея, понесла широкопола шапка с кадифена панделка в същия цвят. Джокаста спря в коридора, но вместо да сложи шапката, изчака Федра да върже бяла лента на главата ѝ и да покрие очите.

— Не виждам нищо, освен светлина — обясни тя. — Изобщо не различавам предмети. Все пак слънчевата светлина ми причинява болка, затова трябва да покрия очите си. Готови ли сте, скъпи мои?

Това отговори на някои мои въпроси относно слепотата ѝ, макар и не на всички. „Пигментен ретинит?“ — питах се, докато я следвах по широкия коридор. Или пък макулна дегенерация, макар че глаукомата беше по-вероятна. Не за първи път — и със сигурност не за последен — пръстите ми се свиха около дръжката на невидимия офталмоскоп, в копнежа да зърна онова, което не можех да видя с просто око.

За моя изненада, когато отидохме до конюшнята, отпред чакаше оседлана кобила за Джокаста, а не карета, както предполагах. Явно дарбата да омагьосват конете се предаваше по наследство в рода Макензи; кобилата вдигна глава и потрепна при вида на господарката си, а Джокаста тръгна право към нея с блеснало от удоволствие лице.

— Ciamar a tha tu?[10] — попита тя и погали мекия нос. — Това е моята мила Корина. Не е ли прекрасно момиче? — Бръкна в джоба си и извади малка зелена ябълка, която конят прие с деликатно удоволствие.

— Погрижиха ли се за коляното ти, mo chridhe? — Наведе се и прокара ръка по холката на коня към крака, като стигна от вътрешната страна на коляното и опипа зарастващ белег.

— Какво ще кажеш племеннико? Здрава ли е? Може ли да издържи ден езда?