Гробовни тайни [bg]

— Май да, но не успяхме да го видим отблизо.

— Ако го беше видял отблизо, сега нямаше да си тук — каза той, остави ми няколко секунди, за да осъзная казаното от него, след което се усмихна. — Как е Софи напоследък?

— Добре е. — Моментът не беше подходящ да навлизам в подробности.

— Чух, че е изоставила поведенческия анализ и се е захванала с грънчарство. Браво на нея! И аз се пенсионирам догодина. — Намръщи се на лошото време. — Не мога да кажа, че съжалявам. Започвам да остарявам. А и работата много се промени от времето, когато започнах. Сега има толкова бюрокрация и бумащина. Като говорим за това…

Той насочи поглед зад мен и в този момент се чу резкият глас на Симс:

— Да започваме, ако сте готов, доктор Хънтър.

Беше заменил идеално лъскавите си обувки с чифт нови гумени ботуши. Бяха високи до коленете ботуши и изглеждаха много смешни в комбинация с униформата и елегантното му палто. Не всички обаче имаха неговия късмет. Роупър погледна тъжно тънките подметки на обувките си, когато тръгнахме по калната пътека. Начело на групата беше водачът на кучето, едър мъж с бръсната глава, който постепенно отпускаше повода на немската овчарка, а тя възбудено душеше земята.

— Дъждът няма ли да попречи на кучето? — попитах аз.

— Не, освен ако не завали истински порой — отвърна той, без да отделя поглед от животното. — Проблемът е по-скоро в торфа. Поема водата като гъба и ако почвата е прекалено разкаляна, не задържа следата.

— Там, където отиваме, е доста мочурливо.

Мъжът ме изгледа така, сякаш поставях под съмнение способностите на кучето.

— Не се притеснявай. Ако има и най-малка следа, кучето ще я улови.

Водачът и немската овчарка започнаха да обхождат мястото, откъдето вчера Монк наблюдаваше как ние Софи се качваме в колата. Надявах се паметта ми да не ме е подвела. Не откриха нищо и в крайна сметка Нейсмит им извика да се връщат. Може би си въобразявах, но ми се стори, че хората около мен ме гледат хладно. Продължихме по пътеката, а аз започнах да се питам дали предния ден не бяхме реагирали неадекватно.

Моля те, Господи, дано не губя времето на всички тези хора.

Насред дъжда Черната скала в далечината изглеждаше съвсем тъмна, огромната канара напълно оправдаваше името си. Отклонихме се от пътеката почти на същото място, където вчера със Софи бяхме слезли от нея, и поехме през тресавището. Лукас носеше компас и карта, но или чувството му за ориентация не беше толкова добро, колкото на Софи, или местността се беше заблатила още повече през нощта, защото този път придвижването ми се стори още по-трудно. Вглеждах се нетърпеливо пред себе си, търсех следи от изкопаните дупки, но тресавището изглеждаше недокоснато от човешка ръка, като огромно сиво-кафяво море, което сякаш ми се подиграваше.

И тогава, точно както и вчера, изведнъж видяхме сред пирена и тревата множество кални дупки. Обзе ме странно облекчение, вече бях започнал да си мисля, че никога няма да ги открием. Всички спряха. Настъпи пълно мълчание, чуваше се само дъждът, който падаше върху дрехите ни.