Гробовни тайни [bg]

В думите му имаше резон, но Симс не му обърна внимание.

— Монк не би заровил пари. Това би означавало, че е планирал всичко предварително, а той не разсъждава по този начин. Търсил е сестрите Бенет. Къде стоеше Монк, когато за първи път го забелязахте, доктор Хънтър?

Огледах внимателно тресавището. Сега, когато нямаше мъгла, всичко изглеждаше различно, а и нямаше подходящи ориентири, по които да определя мястото. Софи бе експерт в това отношение, не аз, но с цялата си прозорливост Симс не й бе позволил да дойде с нас.

Въпреки това бях почти убеден, че знам правилното място.

— Ето там, на около стотина метра от тук.

Симс ме изгледа със съмнение изпод периферията на шапката, по която се стичаше вода, и се взря в едно с нищо незабележително място, което му посочих. Там нямаше абсолютно нищо — нито големи камъни, нито храсталаци, където едър човек като Монк би могъл да се скрие.

— Не може да се е появил ей така от нищото. Откъде дойде?

— Стоеше там, когато за първи път го забелязахме. Това е всичко, което мога да кажа.

Облеченият в ръкавица пръст на Симс барабанеше по крака му подобно на опашката на неспокойна котка.

— Доведете кучето — нареди той и тръгна.

Колкото повече напредвахме, толкова по-блатиста ставаше местността. Черната лепкава кал бе покрита с мазни локви вода. На няколко пъти трябваше да заобикаляме местата, където водата беше прекалено дълбока и не можехме да я прегазим. Роупър мърмореше нещо под носа си, докато се хлъзгаше на тънките си обувки. На два пъти като че ли кучето улови някаква следа, водачът отпусна повода му, но след това поклати отрицателно глава.

Наближихме мястото, където за първи път бях забелязал Монк, и тогава ми хрумна нещо. Движехме се по същия път, по който бяхме минали преди десет години. Мислехме, че затворникът ни води към другите гробове, когато Софи откри язовеца и се отклонихме встрани. Помислих си дали да не го спомена пред Симс, но той и без това беше достатъчно скептично настроен. Не си насилвай късмета.

Спрях и се огледах, като се опитвах да преценя колко близо се намираме.

— Е? — подкани ме Симс.

— Някъде тук беше, но ми е трудно да преценя къде точно. — Усещах погледите на всички върху мен. — Мисля, че беше ето там.

Мястото, което посочих, по нищо не се отличаваше от останалата част на тресавището. Тревата и пиренът леко се олюляваха под силния дъжд. Нищо не показваше, че тук е имало човешко присъствие.

— Казваш, че ви с проследил. В каква посока тръгна? — попита Симс.

Опитах се да визуализирам ситуацията, но това не беше никак лесно от мястото, където стоях в момента.