Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Тримата мъже се обърнаха към нея като един и я погледнаха смаяни.
— Моля за извинение — запелтечи тя. — Аз… всъщност исках да кажа точно това. Не бива така. Не е редно да заменим мобилен телефон срещу кораб. Как си го представяте!
Сами се засмя смутено.
— Сега вече разбрах какво искаше да ни кажеш, като обясняваше, че не можеш да лъжеш — отбеляза Макс. — Явно тази способност ти е дарена за цял живот. А що се отнася до мен, ще кажа, преди да сте ме попитали: аз не се нуждая от кораб, но много бих искал Жан да ме вземе със себе си в колата и да ме поразходи още малко.
Кунео ги гледаше със сълзи в очите.
— О, Господи… — Нищо друго не бе в състояние да каже. — О, капитано… вижте, аз… всичко това…
Говориха дълго, обсъждаха аргументите за и против. Колкото повече се колебаеха Сами и Кунео, толкова по-решителен ставаше Жан. Макс се държеше настрана. Само веднъж попита:
— Това май се казваше харакири, нали?
Пердю пренебрегна забележката. Инстинктът му подсказваше, че постъпва правилно. Когато Сами и Кунео най-после се съгласиха да приемат подаръка му, наближаваше обед.
Видимо развълнуван, неаполитанецът кимна бавно и тържествено.
— Е, добре, капитано. Ние ще се грижим за твоя кораб. Ще го гледаме вместо теб, докато пожелаеш да си го върнеш. Все едно кога ще дойдеш отново при нас — вдругиден, след година или след трийсет години. Обещавам ти също, че твоят кораб ще остане отворен за котки и за писатели.
Подкрепиха договора със сърдечна прегръдка.
Сами се отдели последна от Жан и го дари с поглед, изпълнен с обич.
— Моят най-любим читател — пошепна трогнато тя. — Не можех да си пожелая по-добър.
Макс и Жан събраха вещите си в моряшката торба на младия писател и в няколко големи пазарски торби и слязоха от борда. Пердю взе само дрехите си и започнатата „Голяма енциклопедия на малките чувства“.
Кунео включи двигателя и с умели движения на руля започна да отдалечава „Лулу“ от кея. Жан изобщо не изпита болка. Макс стоеше до него и въздишаше, но Пердю имаше чувството, че и той като „Лулу“ се отдалечава от него. Макс замаха с две ръце, викайки „Чао“ и „Салю“, но Пердю беше сигурен, че вече няма ръка, с която да маха.
Остана загледан след своя книжен кораб, докато той изчезна зад завоя на реката. Продължи да гледа след него доста време след скриването му, чакайки да усети отново изтръпналите си крайници и да почувства нещо.
По някое време намери сили да се обърне и видя, че Макс е седнал на една пейка и го чака спокойно.
— Да вървим — изрече Пердю със сух, пращящ глас.
За първи път от пет седмици изтеглиха пари от своите банки, по-точно от филиалите им в Авиньон, за което бяха необходими десетина телефонни разговора, изпращане на факсове за сравняване на подписите и строга проверка на паспортите. Отидоха на гарата и наеха малка млечнобяла кола, с която потеглиха към Люберон.
Югоизточно от Авиньон поеха по второстепенното шосе Д 900. До Боние имаше само 44 километра.
Макс отвори прозореца и възхитено заоглежда околността. Вляво и вдясно от пътя се редяха слънчогледови ниви, зелени лозя и просторни поля с лавандула. Многоцветна земя, помисли си Пердю. Жълта, тъмнозелена, виолетова. А отгоре наситеносиньо небе, изпъстрено с бели облачета.
В далечината вече се виждаха големият и малкият Люберон: огромна, дълга планинска маса с ниско столче от едната си страна.
Слънцето печеше немилостиво. Буквално поглъщаше земята и човешката плът, заливаше полята и селищата с ослепителен блясък.
— Трябват ни сламени шапки — рече Макс. — И ленени панталони.
— Имаме нужда от дезодоранти и крем за слънце — поправи го сухо Пердю.
Макс очевидно се чувстваше добре. Плъзна се без никаква съпротива в новия пейзаж като липсваща частица от голям пъзел.
С Жан беше друго. Виждаше всичко, но го възприемаше като далечно и чуждо. Все още се чувстваше замаян.
По зелените хълмове бяха накацали селца. Светъл пясъчник, светли керемиди, които устояваха на слънцето. Величествени хищни птици се плъзгаха гордо по небето, охраняваха въздушното пространство. Шосетата бяха тесни и празни.
Манон е познавала тези планини, възвишения и разноцветни поля. Усещала е мекия въздух, докосвала е столетните дървета, в чиито гъсти корони се гушеха стотици цикади и търкаха пипалцата си. Издаваха постоянни звуци, които, според Жан, означаваха: „Какво? Какво? Какво?“.
Какво правиш тук? Какво търсиш тук? Какво усещаш тук?
Нищо.
На него тези места не му казваха абсолютно нищо.