Парижката книжарница

— Извинете ме, мосю! — опита се да надвика мощния двигател той. — Къде да намерим къщата Пти Сен Жан на Бриджит Боне?

Трактористът изключи двигателя, свали бейзболната шапка и слънчевите очила и изтри потта от челото си. По раменете му се разсипа гъста шоколадовокафява коса.

— Господи! Смирено моля за извинение, мадмоазел! Мислех, че сте… че сте… — Макс се изчерви смутено.

— Вероятно си представяте жените с дълги, тесни рокли, а не на трактор — отвърна хладно непознатата млада дама и отново прибра косата си под шапката.

— Или бременни и боси до печката — допълни Макс.

Непознатата се стъписа. В следващия миг избухна в луд смях.

Жан се обърна и се загледа в двамата. Младата жена отново си бе сложила слънчевите очила и обясняваше на Макс как да стигне до търсеното място. Имотът на Боне бил от другата страна на лозето. Пътят щял да ги изведе право там.

— Много ви благодаря, мадмоазел!

Макс каза още нещо, но шумът от мощния двигател на трактора заглуши думите му. Пердю видя само долната част на красивото женско лице. Устните се усмихваха.

Трактористката даде газ и се понесе в обратната посока, оставяйки зад себе си облак прах. Макс я изчака да изчезне между лозите и се върна в колата. Лицето му пламтеше.

— Все повече харесвам това място — отбеляза тихо той.

— Какво се случи? — попита Пердю, забелязал вълнението му.

— С тази жена? — Макс се засмя доста пресилено. — Накратко казано, тя изглежда невероятно. По-точно… не знам какво да кажа. Не съм на себе си…

„Макс изглежда като щастлив плюшен заек“, помисли си Жан.

— Мръсна, изпотена, но невероятно хубава. Като шоколад от хладилника. А иначе… иначе… нищо не се случи. Страхотен трактор, нали? Защо питаш?

Макс явно се смути.

— Просто попитах — излъга Жан.

Само след минути стигнаха до Льо Пти Сен Жан. Селска къща от ранния XVIII век, все едно излязла от книга с гравюри. Воднистосив камък, тесни, високи прозорци, градина като от рисунка, дива и цъфтяща. Тук Макс бе намерил едно от последните свободни места за нощувка — по пътя влязоха в интернет кафене и той прерови уебстраницата на Люберон, докато стигна до мадам Боне. Стаята им беше в преустроения гълъбарник, в цената бе включена закуска.

Бриджит Боне — дребна жена с къса коса, към края на петдесетте — ги посрещна със сърдечна усмивка и кошничка прясно набрани кайсии. Облечена в мъжка риза и светлозелени бермуди, а на главата си носеше широкопола шапка. Лицето ѝ бе силно загоряло от слънцето и имаше цвета на орех, очите ѝ сияеха небесносини.

Кайсиите ухаеха зашеметяващо, а преустроеният гълъбарник се оказа просторна стая четири на четири метра, с малка баня, тясна тоалетна, няколко куки на стената вместо гардероб и доста тясно легло.

— Къде е второто легло? — учуди се Жан.

— Няма второ легло, господа. Вие не сте ли двойка?

— Аз ще спя на открито — предложи бързо Макс.

Гълъбарникът беше малък, но прекрасен. От високия прозорец се разкриваше невероятна гледка към отсрещното плато Дьо Валенсол. Къщата бе заобиколена от огромна градина с овощни дървета и лавандула, имаше тераса, настлана с чакъл, и широк каменен зид, който изглеждаше като остатък от древен замък. Точно под гълъбарника се плискаше малък фонтан. Във водата се охлаждаше вино. Гостите на мадам Боне можеха да поседнат на стената, да люлеят крака и да се наслаждават на овощни дървета, зеленчукови поля и лозя, простиращи се чак до края на долината. Никъде не се виждаха шосета или ферми. Някой със силно изразено чувство за перспектива бе избрал това място.