Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Макс се покачи върху широкия зид, засенчи очите си с едната ръка, за да ги опази от слънцето, и се загледа към равнината. Ако се вслушаше внимателно, човек можеше да различи тракане на мотор и да види малък облак прах, който се движеше от ляво надясно и от дясно наляво.
Терасата на гълъбарника бе обградена от лавандулови храсти, рози и овощни дървета. Под огромен чадър бяха поставени две удобни кресла със светли възглавници и масичка с мозайки.
Мадам Боне поднесе на гостите си леденостудени оранжади и, като поздрав за добре дошли, охладено „бонг венг“, както го произнесе тя — златножълто вино.
— Виното е тукашно, от избата на Люк Басе — съобщи гордо мадам Боне. — Имотът е от XVII век, намира се от другата страна на шосето. Петнайсет минути път пеша. Тази година „Манон XVII“ получи златен медал.
— Какво? — Пердю усети пробождане в сърцето. — Виното се казва „Манон“?
Съобразителният Макс побърза да благодари на любезната домакиня.
Докато Бриджит Боне се отдалечаваше покрай красивите лехи и от време на време се навеждаше да откъсне някоя тревичка, младият писател разгледа етикета на бутилката. Под големия надпис „Манон“ бе отпечатана фина рисунка на лице, обрамчено от меки къдрици, усмихнато, с широко отворени големи очи.
— Това ли е твоята Манон? — попита възхитено Макс.
Жан Пердю кимна, после поклати глава.
Не, разбира се, че не беше тя. Не бешенеговатаМанон.
Неговата Манон бе мъртва. Жива и красива бе само в сънищата.
Защо се бе явила пред него без предупреждение?
Взе бутилката от ръката на Макс и нежно помилва нарисуваното лице на Манон. Нейната коса. Нейните скули, брадичката, устата, шията… Всичко, което беше докосвал някога.
Жан се разтрепери.
Първо затрепериха коленете му. После треперенето се разпростря към корема и гърдите, засили се, стана неудържимо. Стигна до ръцете и пръстите, заседна в устните и клепачите.
Ей сега ще припадна!
Зашепна като в транс:
— Тя обичаше шума на кайсиите, когато ги откъсват от дървото. Трябва да хванеш плода между палеца и два пръста, да го завъртиш внимателно и тогава се чува „кник“. Котката ѝ се казваше Миу. През зимата Миу спеше на главата ѝ, като нощна шапка. Манон казваше, че пръстите на краката ѝ били наследство от баща ѝ. Пръсти с талия. Манон обичаше баща си. Обичаше палачинки със сирене банон и лавандулов мед. А когато спеше, Макс, често се смееше насън. Тя беше омъжена за Люк, аз ѝ бях само любовник. Люк Басе, лозарят…
Жан вдигна глава и с треперещи пръсти остави бутилката върху мозайката на масата. Много му се искаше да я метне към зида, но се страхуваше да не разреже лицето на Манон.
Вече не издържаше. Не можеше да се понася. Намираше се в едно от най-хубавите кътчета на земята, с приятел, който му бе станал син и довереник. Бе разрушил мостовете зад себе си и бе изминал пътя до Юга по вода и сълзи.
И за какво беше всичко това? Само за да установи, че още не е готов?
Не би могъл да забрави коридора на парижкото си жилище. Стената от книги, зад която скри лавандуловата стая.
Нима бе очаквал просто да дойде тук и всичко да се разтвори по чудодеен начин? Нима бе очаквал да остави мъката си по реките, да замени неизплаканите сълзи срещу опрощението на мъртвата Манон? Наистина ли бе отишъл достатъчно далеч, за да заслужи опрощение?
Да. Отговорът беше „да“. За съжаление обаче, не бе толкова просто.
Никога не е просто.
Гневно обърна бутилката. Не искаше Манон да го вижда такъв.
Няма право да излезе пред нея в този вид. В момента се чувстваше не-човек. Сърцето му се луташе бездомно и трепереше от страх, че някога може да се влюби пак и да изгуби любимата.
Макс стисна ръката му. Жан му отговори със същото. Постепенно започна да му олеква.
36.
Коприненият въздух на Юга изпълваше колата. Жан свали всички прозорци на старото рено 5, подарък от Жерар Боне, съпруга на Бриджит. Върнаха наетата кола в Апт.
Дясната врата беше синя, лявата — червена, останалото беше ръждиво бежово. С тази кола и с малката пътна чанта Пердю тръгна на път сам. Прекоси Боние, стигна до Лурмарен и оттам през Пертюи към Екс. После по най-бързия начин на юг, към морето. Там долу го очакваше Марсилия, горда владетелка на своя залив. Големият град, където Африка, Европа и Азия се целуваха и водеха войни. Пристанищният град лежеше под слънцето като искрящ, дишащ организъм. Пердю прекоси Витрол и започна да се спуска към долината.